От време навреме съобщаваха, че напред се стреля, и ние залягахме в пясъка, но скоро разбирахме, че тревогата е фалшива. Всички бяхме като навити пружини. Не бях спал три дни.
Сблъсъците станаха по-осезаеми, когато навлязохме във вътрешността, и първото нещо, което научих от операция „Свобода за Ирак“, беше, че цивилното население и враговете не се различават по нищо. Куршумите изсвистяваха край ушите ни, ние нападахме и дори не знаехме срещу кого стреляме. Щом наближихме Сунитския триъгълник, нещата се промениха. При Фалуджа, Рамала и Тикрит се водеха ожесточени боеве, но с части от други дивизии. Моят взвод се присъедини към осемдесет и втори въздушнодесантен и атакува Самава. Това беше първата ни битка.
Противовъздушните сили бяха прочистили пътя пред нас. Предишния ден тук фучаха куршуми, гърмеше се отвсякъде, избухваха бомби, но когато прекосихме моста към града, ни посрещна неестествена, стряскаща тишина. Взводът трябваше да остане в предградията, да претърси къщите и да очисти района от врагове. Тръгнахме и пред очите ни се заредиха ужасяващи картини: обгорели останки от коли и камиони с безжизнени тела на шофьорите до тях; полуразрушени сгради; угаснали пожари, над които все още се виеха струйки дим. Отделни изстрели ни държаха нащрек. Другаде пък от къщите изскачаха мирни граждани и тръгваха към нас с вдигнати ръце, а ние се опитвахме да спасим живота на ранените.
В късния следобед вече бяхме готови да поемем обратно, но в същия миг през прозореца на една сграда от другата страна на улицата към нас полетя дъжд от куршуми. Притиснати до стената, ние бяхме в неизгодна позиция. Оставих две момчета да ни покриват, а останалите преведох през улицата, където беше по-безопасно. Беше истинско чудо, че никой от нас не загина. Намерихме прикритие и стреляхме, докато ни се схванаха пръстите. Направо ги разбихме. Най-после от сградата замлъкнаха. Убедих се, че е безопасно, и поведох хората си натам. Разбих Вратата с граната, дадох знак на другите зад мен и надникнах. Всичко вътре беше разрушено, но един иракски войник бе останал жив. Прикрит зад купчина тухли и мазилка, той започна да стреля веднага щом подадохме глави. Един куршум уцели Тони в ръката. Останалите изстреляхме пълнителите си в посоката, откъдето дойде стрелбата. Шумът беше оглушителен, не чувах собствения си писък, но натисках спусъка и въртях автомата във всички посоки — по пода, стените и тавана. Парчета от мазилка, тухли и дърво се разхвърчаха из въздуха, всичко стана на решето. Когато най-после спряхме, можех да се закълна, че не е останало живо същество, но за всеки случай хвърлих още една граната в ъгъла, откъдето бе започнала стрелбата, и се отдръпнах, за да избегна ударната вълна.
След тези двайсет най-страшни минути в живота ми в квартала стана тихо като в гробище. Остана само пищенето в ушите ми, звуците от повръщането на хората ми и псувните им. Превързах ръката на Тони и заповядах изтеглянето на взвода. Скоро се добрахме до железопътната гара, която вече беше обезопасена от нашите, и там се сринахме. Същата нощ получихме първата поща от шест месеца насам.
За мен имаше шест писма от татко и само едно от Савана. Приближих го до мъждивата светлина на лампата и зачетох:
Скъпи Джон,
Седя на масата в кухнята и се чудя как да ти съобщя това, което трябва да ти кажа. Иска ми се сега да си тук, при мен, за да поговорим лично, но знам, че е невъзможно. И ето ме тук, седя, потънала в сълзи, търся подходящите думи и се моля да ми простиш за това писмо.
Знам, че преживяваш ужасни дни. Опитвам се да не мисля за войната, но не мога да избягам от нея и полудявам от страх за теб. Гледам новините, чета всички вестници и се мъча да отгатна къде точно си и дали си добре. Всяка нощ моля Бог да те върне невредим вкъщи и ще продължавам да го правя. Ние с теб преживяхме нещо прекрасно и аз те уверявам, че никога няма да го забравя. Не искам да си мислиш, че си означавал по-малко за мен, отколкото аз за теб. Ти си изключителна личност, Джон, и затова се влюбих в теб, но по-важното е, че чрез теб разбрах какво значи да обичаш истински. През последните две и половина години, повярвай ми, при всяко пълнолуние съм излизала навън и съм си спомняла дните на нашата любов. Помня до най-малка подробност нашата първа вечер и чувството, че с теб сякаш съм си у дома, помня и онази нощ, когато правихме любов.
Затварям очи и виждам лицето ти. Вървя по улицата и усещам ръката ти в моята. И това чувство все още живее в мен, но дока то преди то ми носеше утеха, сега ме изпълва с болка. Разбрах причината да останеш в армията и уважих решението ти. Все още го ценя, но и двамата знаем, че през това време връзката ни се промени. Ние самите се променихме, сигурна съм, че и ти го разбираш. Може би бяхме разделени прекалено дълго, а може би просто живеем в различни светове. Не знам. Всеки път когато се караше, се мразех. И въпреки че все още се обичаме, някак си загубихме онази вълшебна тръпка, която ни правеше едно цяло.
Знам, че звучи като извинение, но, моля те, повярвай ми, когато казвам това, нямам предвид, че съм влюбена в друг. Сама не мога да се разбера, затова не мога да го обясня и на теб. Но заради всичко красиво, което преживяхме, не искам да продължавам да те лъжа. Лъжата ще принизи чувствата, които споделяхме, а аз не искам това, въпреки че когато прочетеш писмото, вероятно ще се почувстваш предаден.
Ще те разбера, ако вече не искаш да говориш с мен, ще те разбера и ако ме намразиш. Част от мен също се мрази. Пиша ти и се ненавиждам за това. Поглеждам се в огледалото и имам чувството, че оттам ме гледа жена, която не заслужава да бъде обичана.
Може би няма да искаш да го чуеш, но те уверявам, че винаги ще останеш част от мен. Ти имаш специално място в сърцето ми и никой никога няма да те измести оттам. Ти си благороден човек, Джон, ти си моят герой, мил и честен, и нещо още по-важно — ти си първата ми истинска любов. И няма значение какво ще ни донесе бъдещето, винаги ще си останеш първата ми любов и знам, че животът ми е по-хубав заради теб.
Толкова съжалявам!
Трета част
16.
Тя беше влюбена в друг.
Разбрах го още преди да стигна до края на писмото, и светът сякаш спря да се върти за мен. Първата ми реакция беше да свия инстинктивно юмрук и да разбия стената до себе си, но вместо това смачках писмото на топка и го захвърлих. Тя ме предаваше. Разрушаваше всичко, което имаше някакво значение за мен. Намразих я, намразих и онзи мъж без име и лице, който ми я бе откраднал. Представих си какво ще му се случи, ако някога го срещна, и картинката не беше от приятните.
В същото време жадувах да поговоря с нея поне за минута. Очи в очи. Да се върна вкъщи или поне да я чуя по телефона. Част от мен все още не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не и сега, не и след като бяхме преживели толкова много. Оставаха ни само някакви си девет месеца, толкова ли не можеше да почака?
Но не се върнах вкъщи и не се обадих. Не писах и не чух повече за нея. Взех смачканото писмо, изгладих го и го сложи отново в плика. Реших да го нося със себе си като бойна рана. През следващите седмици бях най-ревностният войник във взвода — бягах в единствения разбираем за мен свят. Кандидатствах за всякакви мисии, без значение колко опасни бяха, не разговарях с никого и единствената ми грижа беше да не натисна спусъка прекалено рано. Не вярвах на местните и макар че не се стигна до нещастни „инциденти“ — както военните наричаха смъртта на цивилни граждани — ще излъжа, ако кажа, че съм бил търпелив и любезен с тях. Въпреки че почти не спях, сетивата ми бяха изострени до краен предел. Рискувах живота си, за да изтрия образа на Савана от съзнанието си, да забравя, че с любовта ни е свършено.
Животът ми следваше променливия път на войната. Багдад падна за по-малко от месец, последва кратък период на облекчение, но после положението отново се влоши. Защото тази война си беше като
