пръв път го видях да плаче.
На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.
Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви:
В задния двор.
— Какво е това? — попитах объркано.
— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.
Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.
Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.
На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.
Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.
— Всичко ще е наред, татко — сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.
— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.
Сълзите премрежиха очите ми.
— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш са такова магаре като мен.
Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.
— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най- добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.
Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!
— Добре — отвърна глухо той.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— Обичам те, татко.
Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.
— Аз също те обичам, Джон.
Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.
За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.
Тогава го видях за последен път.
17.
Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.
Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.
На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.
Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.
Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.
Поканих го, той влезе в тъмния хол, седна на дивана и аз неволно си помислих, че костюмът му сигурно струва повече от двумесечната ми заплата. Той се представи, изказа съболезнованията си и ми обясни положението.
— Тук съм, защото харесвах баща ви. Той беше един от първите ми клиенти. Дойде веднага след раждането ви, за да направи завещание, и всяка година на същата дата ми изпращаше списък с всички новозакупени монети. Бях му обяснил за жестоките такси при наследство и той реши да ви ги прехвърли като дарение още когато бяхте дете.
Бях прекалено шокиран, за да кажа нещо.
— Преди шест месеца ми писа, че вече сте влезли във владение на колекцията, и искаше да знае дали всичко с документите е наред. Така че аз поднових завещанието му още един, последен път. Когато ми каза къде живее, предположих, че не е добре, и след няколко дни му се обадих. Не каза много, но ми даде разрешение да говоря с директора. Директорът от своя страна обеща да ме уведоми веднага, след като почине, за да мога да се срещна с вас. И ето ме тук.
Той отвори куфарчето и зарови в него.
— Знам, че сте зает с погребението и може би времето не е подходящо, но от баща ви знам, че си идвате рядко, а аз трябва да приключа с това. А, ето го.
Той извади един голям плик, пълен с документи.
— Тук са дарението, завещанието и списъкът с монетите от колекцията с качеството и датата на покупка на всяка една, както и указанията за погребението му, което, предполагам, вече е уредено. Обещах му, че ще легализирам завещанието на имота в срок. Няма да е проблем, тъй като той не е голям, а и баща ви няма други наследници. Ако желаете, мога да намеря човек да ви освободи от ненужните вещи и да се погрижи за продажбата на къщата. Баща ви ме информира, че може би няма да имате време за това. — Той
