ти разказвах за Алън?
Кимнах и тя продължи:
— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.
Тя замълча и аз я погледнах въпросително.
— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.
— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.
— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.
— Но вината не е твоя. Аз също не бях очарован от идеята да яздя, помниш ли?
Тя се изкиска и смехът й беше като на момиче.
— Помня много добре. Беше по-уплашен от много деца.
— Не е вярно — запротестирах. — Освен това Пепър танцуваше румба под мен.
— Пепър да танцува? — извика тя. — Защо, мислиш, ти дадох точно него? Той е най-кроткият кон на света. Всеки може да го язди.
— Танцуваше — настоях аз.
— Говориш като твоите новобранци — присмя ми се тя. — Но въпреки това съм трогната, че помниш.
Закачката й отключи цяла река от спомени.
— Разбира се, че помня — казах тихо. — Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Никога няма да ги забравя. Може би затова все още не съм се оженил.
Думите ми я накараха да потръпне.
— Аз също ги помня.
— Наистина ли?
— Разбира се. Може и да не вярваш, но е истина.
Думите й натежаха във въздуха.
— Щастлива ли си, Савана? — попитах след дълго мълчание.
Тя се усмихна с нейната крива усмивка.
— През повечето време. А ти?
— Не знам — отвърнах и това отново я разсмя.
— Това е коронният ти номер, Джон. Винаги отговаряш така, когато трябва да потърсиш отговора в себе си. Станало ти е втора природа. Защо не попиташ това, за което наистина искаш да ме питаш?
— А за какво, според теб, искам наистина да те питам?
— Дали обичам съпруга си. Не е ли това? — попита тя и погледът й избяга в нощта.
За момент застинах, но трябваше да си призная — инстинктът й не я подведе. Точно затова бях дошъл.
— Да — каза тя, явно прочела мислите ми. — Обичам го.
Откритият отговор ме удари, преди да успея да се предпазя. Тя обърна отново лице към мен. Стори ми се, че по него премина тръпка, сякаш си спомни нещо ужасно, но всичко отмина бързо.
— Вечерял ли си?
Все още се опитвах да вникна в думите и погледа й и отвърнах разсеяно:
— Не… Всъщност не съм закусвал, нито съм обядвал.
Тя поклати глава укорително.
— Имам малко говеждо. Имаш ли време за вечеря?
Все още унесен в размишления, кимнах:
— С удоволствие.
Тръгнахме към къщата. Пред верандата имаше цяла редица кални каубойски ботуши. Савана хвана ръката ми, за да запази равновесие, докато се събува и жестът й беше толкова естествен и свойски, че ме накара да се закова на място. Погледнах я и видях една мистериозна и сериозна жена, каквато още навремето се криеше зад невинното младо момиче. Именно това ме бе привлякло в нея. Но съзрях още тъга и отчужденост. Комбинацията от двете я направи още по-желана за разбитото ми сърце.
19.
Малката кухничка пасваше идеално на старата къща, ремонтирана и преправяна сигурно поне десетина пъти през последното столетие: стар линолеум, започнал да се бели по ъглите, функционални, но най- обикновени бели шкафове, желязна мивка под прозорец с дървена, наскоро сменяна дограма. Плотът до мивката беше напукан, а до стената стоеше голяма готварска печка на дърва, древна като самата къща. Но на места се виждаха и вещи от настоящето — хладилник, миялна машина и микровълнова печка, а до нея стоеше наполовина празна бутилка с вино. Странно, но по някакъв начин ми напомни за бюрото на татко.
Савана отвори един шкаф и извади чаша за вино.
— Ще пийнеш ли малко?
— Не съм много по виното — поклатих глава.
За моя изненада тя не върна чашата. Отвори бутилката, наля си и седна на масата. С удоволствие отпи една глътка.
— Променила си се — отбелязах.
Тя сви рамене.
— Много неща се промениха, откакто те видях за последен път.
Замълча за известно време и когато заговори отново, в гласа й се долавяше примирение.
— Никога не съм си представяла, че ще чакам с нетърпение вечерта, за да пийна една чаша вино, но стана точно така.
Тя започна да върти чашата в ръцете си и аз се запитах какво ли е станало с нея.
— Знаеш ли, оказа се, че вкусът му много ми допада. Когато започнах да пия, не знаех кое вино е хубаво и кое не. Сега съм много по-придирчива към марката.
Усетих, че не познавам добре тази жена, и не бях сигурен как да отговоря.
— Не ме разбирай погрешно — продължи тя. — Все още помня всичко, на което ме учеха нашите, и много рядко се случва да пия повече от една чаша на ден. Но Исус е превърнал водата във вино и реших, че не може да е чак толкова голям грях.
Усмихнах се и осъзнах, че не е честно спрямо нея да искам никога да не се променя.
— Не съм те питал — казах кротко.
— Знам, но видях, че се учуди.
Настъпи дълга пауза. Единственият шум идваше от тихото бръмчене на хладилника.
— Много съжалявам за баща ти — промълви тя и проследи с пръст една пукнатина по плота на масата. — Наистина. През последните няколко години мислех много за него.
— Благодаря ти.
Савана започна да върти чашата в ръцете си, заета изцяло от движението на червената течност в нея.
