— Искаш ли да поговорим за това? — попита ме тихо.

Не бях сигурен, но се облегнах на стола и заговорих. Думите дойдоха лесно. Разказах й за първия инфаркт, за втория и за времето, прекарано заедно с него през последните отпуски. Споделих за приятелството, което бяхме започнали да градим между нас, и спокойствието, което ми носеше общуването с него, за ежедневните разходки и за времето, когато вече не можеше да ги прави. Върнах се в онези последни, прекарани с него, дни и й разказах колко трудно ми беше да го убедя да влезе в старчески дом. Когато стигнах до погребението и до снимката, намерена сред документите му, тя се пресегна и хвана ръката ми.

— Радвам се, че я е запазил за теб, но не съм изненадана.

— А аз се изненадах — отвърнах и това я разсмя.

Смехът й ми върна увереността. Савана стисна ръката ми:

— Щеше ми се да бях разбрала отнякъде. Щях непременно да дойда на погребението.

— Не беше кой знае какво.

— И няма защо да е. Той беше твой баща и това е всичко.

Тя се поколеба, преди да пусне ръката ми. Отпи нова глътка вино и попита:

— Готов ли си за вечеря?

— Не знам — отвърнах.

Тя се наведе към мен и се усмихна:

— Какво ще кажеш да стопля малко, пък ще видим какво ще стане?

— Дали ще е вкусно? Никога не си споменавала, че можеш да готвиш, и сега съм малко притеснен.

— Това е стара семейна рецепта — каза тя и се престори на засегната. — Честно казано, мама го е готвила. Донесе го вчера.

— Истината винаги излиза наяве — пошегувах се.

— Така е, истината е странно нещо. — И обикновено излиза наяве.

Стана, отвори хладилника и се наведе да огледа рафтовете. Докато измъкваше пластмасова кутия, се сетих за пръстена на ръката й и се зачудих къде може да е съпругът й. Тя сложи пълна чиния в микровълновата.

— Искаш ли нещо към задушеното? Хляб, масло?

— И двете.

След няколко минути месото беше пред мен и ароматът му ми напомни колко съм гладен всъщност. Савана седна и отново хвана чашата си.

— Ти няма ли да вечеряш? — изненадах се аз.

— Не съм гладна — отговори тя. — Обикновено вечерям късно.

Отпи отново, а аз опитах месото и оставих думите й без коментар.

— Права беше — преглътнах с удоволствие. — Наистина е много вкусно.

Тя ми се усмихна.

— Мама е добра готвачка. Би трябвало да съм се научила покрай нея, но не стана така. Винаги бях много заета. Учех прекалено много, а после започнах да променям и ремонтирам.

Тя посочи към всекидневната.

— Къщата е много стара. Знам, че все още не изглежда както трябва, но през последните две години свършихме много работа.

— Добре изглежда.

— Знам, че го казваш от любезност, но все пак ти благодаря. Трябваше да я видиш, когато се премести. Приличаше на обор. Имаше нужда от нов покрив, но с покривите нещата стоят по странен начин — никой не си мисли за тях, когато стане дума за ремонт и реконструкция на стара сграда. Всеки очаква, че трябва да има, но никой не се замисля, че един ден трябва да се смени. Почти всичко ремонтирано спада в тази категория: отоплителната система, нова дограма, поправяне на щетите, нанесени от термитниците… — На лицето й се появи замечтано изражение. — Повечето неща свършихме сами. Например кухнята. Знам, че трябват нови шкафове и плочки за пода, но когато се нанесохме, при по-силен дъжд в хола се образуваха цели локви. Откъде да започнем? И подредихме нещата по важност. Първото беше да сменим дъските и керемидите на покрива. Температурата беше около трийсет градуса, но аз се катерех като катерица по гредите и къртех дъските с теслата една по една. Ръцете ми бяха целите в мазоли. Но… всичко изглеждаше абсолютно правилно. Двама млади хора започват съвместния си живот, работят рамо до рамо и поправят новия си дом… Това ни сближи още повече. После се хванахме с пода в хола. Отне ни две седмици да насипем пясък, за да изравним нивото му. После наредихме дъски, лакирахме ги и когато най-сетне минахме по него, имах чувството, че сме положили основите на съвместния си живот.

— Както го разказваш, звучи много романтично.

— И наистина беше — съгласи се тя и прибра немирния кичур зад ухото си. — Но по-късно романтиката се стопи. Сега просто чувствам, че остарявам.

Неочаквано се засмях, закашлях се и се пресегнах за чаша, която не беше пред мен.

Тя избута стола назад и стана.

— Ще ти дам вода.

Наля голяма чаша и я сложи пред мен. Докато пиех, забелязах, че ме наблюдава внимателно.

— Какво? — попитах и оставих чашата.

— Просто не мога да се начудя колко си се променил.

— Аз? — погледнах я невярващо.

— Да, ти. Остарял си някак.

— Наистина съм остарял.

— Знам, но не става дума за това. Има нещо в очите ти… по-сериозни са отпреди. Сякаш са видели неща, които не бива да се виждат. Ужасни неща.

Не казах нищо, но Савана погледна в очите ми и поклати тъжно глава.

— Не биваше да го казвам — почувства се неловко тя. — Мога да си представя през какво е трябвало да минеш.

Заех се с месото и се замислих над думите й.

— Всъщност напуснах Ирак в началото на 2004. Оттогава съм в Германия. В Ирак остана само малка част от армията. Въртим се на ротационен принцип. Сигурно ще замина отново, но не знам кога. Дано дотогава нещата там да са поутихнали.

— Не трябваше ли вече да си се уволнил?

— Подписах отново — отвърнах. — Няма причина да не го направя.

И двамата знаехме за каква причина ставаше въпрос и тя кимна.

— За колко време този път?

— До 2007 година.

— А после?

— Не знам. Може да остана още няколко години. Кой знае, може дори да се запиша в университет. Чух, че било много интересно.

Усмивката й беше необяснимо тъжна и за момент разговорът замря.

— От колко време си омъжена? — попитах.

Тя се размърда, сякаш столът й беше неудобен.

— През ноември ще станат две години.

— Тук ли беше сватбата?

— Сякаш съществува друга възможност — извъртя очи тя. — Мама организира невиждана сватба. Знам, че съм единствената им дъщеря, но щях да бъда доволна и на нещо по-скромно. Например стотина души.

— И ти наричаш това малка сватба?

— В сравнение с нашата — да. Църквата не можа да събере гостите и татко и досега мърмори, че продължава да изплаща разноските. Само ме дразни, разбира се. Половината от присъстващите бяха приятели на мама и татко, но предполагам, че е така с всеки, който се жени в родния си град. Всеки се чувства поканен — от пощаджията до бръснаря.

— Но ти се радваш, че се върна вкъщи?

Вы читаете С дъх на канела
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату