— Внимавай да не си нацапаш обувките.
— Ще опитам — изпъшках.
Тя раздели една бала със сено, взе едната трета, а другите две трети остави за мен.
— Остави ги в празните хранилки.
Направих, каквото ми нареди, и конете веднага тръгнаха към мен. Савана излезе с други два наръча.
— Отдръпни се, дай им малко пространство. Иначе може да те ритнат случайно.
Отстъпих, а тя сложи сламата в хранилките, които вече бяха празни. После се загледа в забързаните към нея коне. Гордостта й беше очевидна.
— Колко пъти на ден ги храниш?
— Два пъти. Но това е само малка част от грижите. Ще се учудиш, ако разбереш колко крехки могат са понякога. Винаги имаме на разположение ветеринар.
— Май имаш доста работа — усмихнах се.
— Така е. Казват, че да се грижиш за кон е като да живееш на котва. Ако няма кой да ти помага, не можеш да мръднеш никъде, дори и за седмица.
— Вашите не помагат ли?
— Понякога, когато наистина има нужда. Но татко остарява, а и разликата между това да гледаш един кон и да се грижиш за седем е огромна.
— Щом казваш.
Заслушах се в щурците, които пееха своята песен в топлата прегръдка на нощта и се опитвах да спра препускащите в главата ми мисли.
— Точно такова място си представях за теб — казах след дълго мълчание.
— И аз, но се оказа много по-трудно, отколкото си го представях — отвърна тя. — Винаги има нещо за поправяне, за стягане. Само да знаеш на колко места тече покривът на плевнята! Миналата година падна голям участък от оградата. Цяла пролет ни отиде, докато я оправим.
Чух много добре думичката „ни“ и разбрах за кого говори, но все още не се чувствах готов да попитам.
— Въпреки многото работа обаче тук е прекрасно. Във вечери като тази сядам на верандата и се заслушвам в планината. Шумът от колите се чува съвсем слабо и всичко е някак… спокойно. Помага ти да прочистиш съзнанието си, особено след уморителния ден.
Тя говореше, аз слушах внимателно и разбрах, че не иска да засяга опасни теми.
— Сигурен съм, че е така.
— Трябва да им почистя копитата. Ще се включиш ли?
— Не знам как става.
— Лесно е — погледна ме тя. — Ще ти покажа.
Изчезна в плевнята и след малко се появи с две приспособления, приличащи на извити като куки пирони. Подаде ми едното, а с другото се приближи към един от преживящите коне.
— Всичко е много просто. Хвани крака близо до копитото, издърпай го и го тупни леко по задната част на крака.
Тя демонстрира старателно. Вниманието на коня бе ангажирано с храната и той вдигна послушно крака си. Савана стисна копитото между краката си и отново вдигна очи към мен.
— Сега изстъргваш мръсотията от копитото. Това е всичко.
Приближих се до съседния кон и се опитах да повторя действията й, но нищо не се получи. Животното беше прекалено голямо и силно. Опитах пак, издърпах крака, но той не поддаде. Опитах още веднъж — конят не се трогна от усилията ми.
— Не иска да си вдигне крака — оплаках се аз.
Савана почисти внимателно копитото на своя кон и се наведе към моя. Дръпна го, тупна го на определеното място и хоп, кракът на коня беше между нейните. Пусна го и ми отстъпи мястото.
— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.
Конят отказа отново.
— Гледай какво правя.
— Нали гледам — измърморих.
Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.
— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.
Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.
— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.
— Да почистим?
— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.
Поех лопатата и попитах удивено:
— И ти вършиш това всеки ден?
— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.
Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.
— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.
— Защо си тук, Джон?
— Вече ме пита.
— И ти не ми отговори.
„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.
— Не знаех къде другаде да отида — смънках.
Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.
— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.
Очите й омекнаха.
— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.
След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.
— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?
Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.
— Да, така е.
— Така ли си го представяше?
Тя се засмя.
— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.
— Така ли?
Тя поклати глава.
— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че
