затвори куфарчето си и стана. — Вече споменах, че го харесвах. Обикновено убеждаваме дълго хората в необходимостта да се погрижат за тези неща, но не и баща ви. Той беше методичен човек.
— Да — отвърнах. — Такъв беше.
Както каза адвокатът, погребението вече беше уредено. Татко си бе избрал гроб и церемония по свой вкус, беше си подготвил дрехи и дори бе избрал ковчег. Трябваше да го очаквам. За сетен път се уверих, че всъщност не успях да го опозная докрай.
На погребението в дъждовния августовски ден единствените хора, които дойдоха да го изпратят, бяха двама негови бивши колеги, директорът на дома, адвокатът и съседката. Това ми разби сърцето, разби го на милиони парченца. Само шепа хора бяха оценили баща ми приживе. Пасторът свърши и ме попита шепнешком дали искам да добавя няколко думи. Но гърлото ми беше сухо като пустиня и аз успях единствено да поклатя глава.
Върнах се вкъщи и седнах на крайчеца на леглото му. Дъждът беше спрял и сивата светлина на все още забуленото в облаци слънце струеше през прозорците. Миришеше на прах, дори на мухъл, но възглавницата все още носеше аромата на татко. До мен на масата лежеше пликът с документите, донесени от адвоката. Изсипах всичко на леглото. Завещанието беше най-отгоре, заедно с някакви други документи. Под тях се подаваше рамката на снимката, която той бе махнал от бюрото си преди много години. Единствената наша обща снимка.
Взех я и не отместих поглед от нея, докато сълзите замъглиха погледа ми.
Следобед дойде Луси, бившата ми приятелка. Когато я видях да стои на прага, занемях от почуда. Нямаше го вече момичето с бронзовия загар. На негово място стоеше жена в скъп костюм с панталон и копринена блуза.
— Толкова съжалявам, Джон! — прошепна тя и влезе.
Прегърна ме и допира на тялото й ми подейства като чаша студена вода в зноен летен ден. Усетих полъх на парфюм и ароматът му ми напомни за Париж, въпреки че никога не съм бил там.
— Току-що прочетох некролога. Съжалявам, че не успях да дойда на погребението.
— Няма нищо — отвърнах и посочих към хола. — Ще влезеш ли?
Луси влезе и седна до мен на дивана. Забелязах, че не носи венчална халка. Тя проследи погледа ми и ръцете й несъзнателно потрепнаха.
— Не се получи. Миналата година се разведох.
— Съжалявам.
— Аз също. — Тя хвана ръката ми. — Ти как си?
— Добре — отвърнах.
Поговорихме си за старото време. Луси не ми повярва, че последният ни телефонен разговор бе причината да вляза в армията. Обясних й, че навремето това беше най-доброто решение за мен. Тя ми разказа за работата си — беше помощник-дизайнер, аранжираше витрини на магазини и фоайета на обществени сгради. Разпита ме за Ирак и аз и разказах за пясъка. Засмя се и повече не попита. Постепенно и двамата осъзнахме колко много сме се променили и разговорът замря. Дали защото някога бяхме близки, или защото притежаваше шесто чувство като всяка жена, но тя ме огледа изпитателно и аз вече знаех какъв ще е следващият й въпрос.
— Влюбен си, нали?
Събрах ръце в скута си и се загледах през прозореца. Небето отново тъмнееше, облаците предвещаваха още дъжд.
— Да — признах изненадващо за себе си.
— Как се казва?
— Савана.
— Тук ли живее?
— Поколебах се за миг.
— Не.
— Искаш ли да поговорим?
Исках да кажа: „Не, не искам да говоря за нея.“ Знаех от личен опит, че истории като нашата бяха скучни и предвидими и въпреки че всички питаха, никой не искаше да слуша.
Но неочаквано и за себе си й разказах всичко отначало докрай с пълни подробности. И чак сега осъзнах колко трудно ми е било да го пазя в себе си. Когато свърших, тя някак си разбра, че искам да остана сам. Целуна ме по бузата и си тръгна. Аз останах да крача до среднощ из къщата. Минавах от стая в стая, мислех за татко и за Савана и се чувствах като чужденец в собствения си дом. Постепенно осъзнах, че не бива да оставам повече там.
18.
Тази нощ за пръв и последен път спах в леглото на татко. Бурята отмина и температурата рязко се покачи. Отвореният прозорец не успя да ме разхлади и аз се мятах и обръщах с часове. Когато на следващата сутрин изпълзях от леглото, погледът ми попадна върху ключовете от колата на рафта в кухнята. Качих багажа си и взех няколко неща, които исках да запазя за спомен. Като изключим снимката, нямаше почти нищо, ценно за мен. Обадих се на адвоката и се възползвах от предложението му да разчисти къщата от вещите и да я продаде. Заключих и пуснах ключовете в пощенската кутия.
Отидох в гаража, запалих колата и я изкарах, после затворих и заключих и там. Обърнах се и погледнах към къщата. Знаех, че повече никога няма да я видя.
Отидох до старческия дом, прибрах вещите на татко и оттам напуснах Уилмингтън, включих на автопилот и се насочих към западната граница на щата. От години не бях минавал в този участък от пътя и бях забравил трафика, но веднага ме завладя чувството за нещо познато. Преминах бързо през градовете на детството ми и подкарах през Рейли към Чапъл Хил. Спомените нахлуха в мен с болезнена яснота и аз натиснах газта, опитвайки се да ги задмина по-бързо.
Минах покрай Бърлингтън, Грийнзбъро и Уинстън Салем. Налях си бутилка с вода от единствената бензиностанция по пътя, но стомахът ми бе свит и отказваше да приеме каквато и да е храна. Снимката беше до мен на седалката, поглеждах я от време на време и се мъчех да си спомня онова ухилено момче с монета в ръка. Хванах един тесен път на север, който се виеше нагоре към сините върхове на планината, достигаща далеч на юг и на север като нежна извивка върху твърдата гръд на земята.
В късния следобед спрях и проверих за места в един окаян на вид крайпътен мотел. Тялото ми беше сковано от шофирането, раздвижих се, протегнах се няколко пъти, преди да вляза под душа и да се избръсна. Сложих чисти дънки и тениска, замислих се дали да си взема нещо за ядене, но все още не бях гладен. Слънцето беше съвсем ниско и за разлика от знойната, влажна вълна по крайбрежието на океана въздухът тук се разхлади и лекият ветрец донесе мирис на бор. Бяха стигнал до родния град на Савана и не знам как, но бях сигурен, че все още си е у дома. Можех да отида там и да я потърся, но не бях сигурен как ще реагират родителите й. Реших да карам из улиците на Ленор, минах през търговската част и намалих чак, когато излязох от центъра. Тук градът изглеждаше непроменен. В тази част новопристигналите и туристите бяха добре дошли, но никога нямаше да бъдат приети като свои. Влязох в един занемарен билярд клуб, който ми напомни на местата от собствените ми тийнейджърски години. Неонът на витрината предлагаше бира и паркингът отпред беше пълен с коли. Беше точното място, където можех да отдъхна и да намеря нужния отговор.
Влязох вътре. Ханк Уилямс блееше от джубокса, цигареният дим се виеше на къдрави панделки над масите. Четирите билярдни маси бяха наредени една до друга, всеки от играчите носеше бейзболна шапка, подутите бузи и кафявите петна върху устните на двама от тях ми показаха, че дъвчат тютюн. На стената висяха различни ловни трофеи и снимки на забележителни моменти от мачовете на местния бейзболен отбор. Имаше снимки от Раладега, Мартинсвил и Рокингъм и макар мнението ми за бейзбола да не се бе променило, познатата картинка ме отпусна. В ъгъла на бара, под снимката на младия Дейл Ърнхард, имаше буркан с монети и надпис с молба да подкрепим местните жители, болни от рак. Изпълнен с неочаквано
