С дъх на канела

съчувствие, аз пуснах няколко долара.

Седнах на бара и завързах разговор с бармана. Беше горе-долу на моите години и планинският му акцент ми напомни за Савана. След двайсетина минути извадих снимката й от портфейла и обясних, че съм приятел на семейството й. Споменах фамилията и малките имена на родителите й, за да го убедя, че наистина съм бил у тях и преди.

Той съвсем естествено беше предпазлив и. В малкия град хората се бранят от чужденците, но се оказа, че е служил две години във флота и това ми помогна. След още двайсетина минути в приказки, той кимна.

— Познавам я. Живее на пътя за старата мелница, точно до дома на родителите си.

Беше малко след осем. Вечерта напредваше. Десет минути по-късно напуснах бара и се запътих към вратата.

За моя изненада помнех съвсем ясно пътя до ранчото или поне така си мислех. Шосето изкачи поредния хълм и аз разпознах местността. Знаех, че след няколко минути ще стигна до ранчото на родителите й, и стана точно така. Наближих и се взрях напред, за да не пропусна следващата отбивка. После поех по дълъг горски път. Завих и видях табелка с надпис:

Надежда и Коне.

Скърцането на гумите по чакъла ми подейства странно успокояващо. Спрях под една върба до стар раздрънкан пикап. Огледах къщата — стръмен покрив, квадратна форма, боядисана в бяло сграда с комин, сочещ право към небето — призрачна картина на стара стогодишна къща. Пред олющената от боята врата светеше една-единствена лампа. До американското знаме имаше малка саксия с някакво цвете и вятърът люлееше и двете. Встрани от къщата имаше плевня с дървена ограда. Зад обора се простираше пасище с изумруденозелена трева, затворено с кокетна дървена ограда, боядисана в бяло, покрай която имаше редица от стари дебели дъбови дървета. До обора имаше навес, където бяха закачени седла за конете и различни сечива. За пореден път се запитах какво правя тук.

Не беше късно да си тръгна, но просто не можах да си заповядам да обърна колата и да се махна оттук. Небето беше жълто — червено от последните слънчеви лъчи, планината вече тънеше в сянка. Излязох от колата и се приближих до къщата й. Вечерната роса намокри върховете на обувките ми. Отново усетих аромата на бор. Ухото ми улови щурците и нежната песен на славеите. Изглежда, звуците на природата ми дадоха сили да изкача стълбите на верандата. Опитах се да си намисля какво точно да й кажа, когато се появи. Или на него. Но в този миг един ретривър замаха с опашка и се изкачи по стълбите след мен.

Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон!

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.

Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.

Други три коня, включително Мидас, гледаха Савана и сякаш се питаха дали не ги е забравила. Тя ги усети и кимна през рамо към тях.

— Трябва да им дам да хапнат. Усещат, че е време, и стават неспокойни.

Аз кимнах и тя тръгна към плевнята. Пред портичката се обърна и попита:

— Искаш ли да ми помогнеш?

Поколебах се и неволно погледнах към къщата. Тя проследи погледа ми и каза:

— Не се безпокой. Той не е тук, а аз наистина имам нужда от помощ.

Гласът й прозвуча изненадващо твърдо.

Не бях сигурен какво трябва да отговоря, затова кимнах и казах:

— Ще се радвам да ти помогна.

Тя изчака да вляза и затвори вратичката зад нас, посочи една купчина с тор и каза: