напускаше през цялото време. Изведнъж усетих с кожата си колко близко сме един до друг и се запитах дали и тя го е усетила. Но дори да беше, не го показа с нищо.
Конете представляваха само сенки, тъмни петна на фона на нощния мрак без конкретна форма. Савана откачи няколко юзди от оградата и ги прибра в плевнята. През това време аз занесох лопатите под навеса при другите инструменти. Тя отиде да провери дали е затворила портата и двамата поехме обратно към верандата.
Спрях пред стъпалата и погледнах часовника си. Беше почти десет часа. Ставаше късно, и двамата го съзнавахме.
— Мисля, че е време да си тръгвам — казах. — Градът е малък, а не искам да плъзнат слухове.
— Сигурно си прав.
Моли се появи от мрака, седна между нас и сложи глава върху крака на Савана.
— Къде си отседнал? — попита тя.
— Близо до автомобилния парк. Точно до главния път.
Тя сбърчи нос.
— Там е ужасно.
— Така си е. Прилича на долнопробна кръчма.
— Но не съм изненадана — усмихна се тя. — Ти имаш тази способност да откриваш най-невероятните места.
— Като „Скаридената колиба“?
— Точно.
Пъхнах ръце в джобовете и се запитах дали я виждам за последен път. Ако беше така, нищо в мен не показа, че критичният момент е настъпил. Не исках всичко да свърши с един толкова банален разговор, но не можех да измисля какво друго да кажа.
Една кола освети пътя пред къщата, но продължи надолу.
— Е, това е — измънках. — Радвам се, че те видях отново.
— Аз също, Джон.
Кимнах и замълчах. Савана отмести поглед от мен и се загледа към пасището. Приех го като знак, че е време да си тръгвам.
— Довиждане — казах.
— Довиждане.
Обърнах се, тръгнах към колата и се опитах да си набия в главата, че това наистина е краят. Не очаквах нещо по-различно, просто разговорът ми с нея бе отключил всички насъбрали се чувства, които бях натикал дълбоко в себе си още в мига когато прочетох последното й писмо.
Вече отварях вратата, когато гласът й ме спря.
— Джон!
— Да?
Тя стъпи на верандата и извика.
— Утре тук ли ще си?
Приближи се към мен, но половината от лицето й остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още я обичах. Въпреки писмото, въпреки съпруга й. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно.
— Защо?
— Чудех се дали можеш да наминеш утре към десет. Сигурна съм, че Тим ще иска да те види…
Поклатих глава, преди да довърши.
— Не мисля, че е добра идея.
— А ако те помоля?
Дали не искаше да ме убеди, че Тим си е все същото добро момче?
Но имаше още нещо. Сигурно искаше да получи прошка. Но…
Тя се приближи до мен и хвана ръката ми.
— Моля те. Това е много важно за мен.
Въпреки мамещата топлина на пръстите й не исках да идвам отново. Не исках да виждам Тим, а още по-малко да ги гледам заедно, да пия кафе с тях и да се преструвам, че всичко е наред. Но в молбата й имаше нещо отчаяно, нещо което, направи отказа ми невъзможен.
— Добре — съгласих се. — В десет сутринта.
— Благодаря ти.
Миг по-късно тя ми обърна гръб. Останах на мястото си и изчаках да изкачи стълбите, преди да вляза в колата. Савана се обърна и ми махна за последен път. Аз също махнах и подкарах към главния път. Докато образът й се смаляваше в огледалото за обратно виждане, усетих, че гърлото ми е сухо като пустиня. Не защото тя беше омъжена за Тим, не и защото утре щях да ги видя заедно, а защото видях да закрива лицето си с ръце и разбрах, че плаче.
20.
На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.
— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.
— Да… — измънках и свих рамене.
Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.
— Добре ли спа? — попита.
— Не съвсем.
Усмихна ми се ехидно:
— Готов ли си?
— Естествено.
— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.
Погледнах я объркано.
— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.
— Точно така, но той не е тук.
— Къде е?
Тя сякаш не ме чу.
— Ти ли ще караш?
— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.
Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.
— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — Не баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.
— Той не я караше много. Само до работата и обратно.
— Все пак.
Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.
— Накъде?
— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.
Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.
— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.
— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.
— На следващия ъгъл завий надясно.
