— Да — отвърна той и пусна една усмивка.
Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.
— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.
Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.
— Хм — измърмори накрая. — Добре.
Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.
— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.
Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.
— Не знам — каза накрая.
Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но, и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.
Беше началото на юни 2000, но вече беше горещо и водата ми подейства освежаващо. От сърфа виждах хората от къщите между дюните да влизат и да излизат, да се суетят около колите си. Вече споменах, че Райтсвил Бийч беше окупиран цяло лято от семейства, дошли на почивка за седмица или две, но понякога идваха и студенти от Чапъл Хил и Рейли. Те бяха по-интересни за мен и аз се загледах в една група ученички по бански, налягали по кърпите си на задната тераса на една от къщите близо до кея. Огледах ги подробно, оцених по достойнство гледката, после хванах една вълна и прекарах остатъка от деня потънал в собствения си свят.
Обмислях да намина към „Лерой“, да видя какво става, но реших, че там нищо и никой не се е променил с изключение на мен. Взех си бира от магазина на ъгъла и седнах на кея да погледам залеза. Рибарите вече се разотиваха, бяха останали само най-запалените, но и те вече прибираха въдиците. Постепенно океанът започна да сменя цвета си от металносиво към оранжево, после пожълтя. В плитчините зад кея се разхождаха рибари с торби, пълни с дребна риба. Тази вечер щеше да е пълнолуние, животът на бойното поле ме бе научил да усещам инстинктивно тия неща. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока.
Въобще не съм се надявал, че ще се запозная с момиче, повярвайте.
И тогава я видях да идва към кея. Бяха две. Едната беше висока и руса, другата — симпатична брюнетка. Колежанки или по-вероятно студентки. И двете бяха с панталонки и къси блузки, а брюнетката носеше една от онези големи плетени чанти, които обикновено ползваха семействата, когато идваха на плаж с децата си. Те тръгнаха към мен, говореха си и се смееха безгрижно.
— Здрасти — извиках, когато бяха достатъчно близо. Не го изрекох силно, защото не очаквах отговор.
Русата ми хвърли преценяващ поглед. После видя сърфа и бирата и завъртя очи в другата посока. Но брюнетката ме изненада.
— Здрасти — отвърна с усмивка тя и кимна към сърфа. — Обзалагам се, че днес вълните са били страхотни.
Закачката й ме свари неподготвен. Гласът й беше неочаквано топъл и дружелюбен. Двете приятелки продължиха до края на кея и аз, без да искам ги проследих с поглед, докато спряха и се надвесиха над перилата. Зачудих се дали да отида и да се представя, но се отказах. Не бяха мой тип, по-точно аз не бях техен тип. Отпих дълга глътка от бирата и се постарах да не им обръщам внимание.
Стараех се с всички сили, но никакви заповеди не успяха да отклонят погледа ми от брюнетката. Не исках да слушам за какво си говорят, но русата имаше такъв глас, че беше невъзможно да не се заслушаш. Непрестанно говореше за някакъв си Брад и колко много го обичала и как нейният дамски клуб бил най- популярният в университета, а балът, който организирали в края на годината, бил ненадминат и как другата година трябвало да поканят повече хора, как нейните приятелки ходели с членовете на еди-кое си братство, ама те били от най-лошия тип и една от тях дори забременяла, но вината си била нейна, защото била предупредена що за човек е той. Брюнетката почти не се обади — не бих могъл да кажа дали се забавляваше, или й бе досадно — но от време навреме се смееше. Чантата й беше на парапета.
След десетина минути от една от къщите излязоха две момчета и тръгнаха насам. Сигурно от братството, помислих си аз. Единият беше с розова блузка „Лакоста“, а другият с оранжева. И двамата бяха с бермуди до коленете. Предположих, че единият от тях е онзи Брад, за когото говореше русата. Момчетата носеха бира, приближаваха се крадешком, явно искаха да изненадат момичетата. Предположих също, че момичетата ще останат доволни от появяването им и след бърз изблик на изненада, няколко писъка и дружелюбно пляскане на ръце, четиримата ще тръгнат обратно по кея, ще седнат на пясъка и ще се смеят, кикотят или правят, каквото там правеха студентите.
И стана точно така. Момчетата се промъкнаха зад момичетата и скочиха върху тях с бойни викове, те от своя страна взеха да пищят и да пляскат с ръце. Момчетата взеха да свиркат, да дивеят и розовата блузка разля малко от бирата си. После се облегна на перилата близо до чантата и кръстоса крака.
— Мислим да запалим огън — каза оранжевата блузка, сложи ръка на раменете на русата и я целуна по врата. — Готови ли сте за веселба?
— А вие? — погледна дяволито приятеля си русата.
— И още как!
Розовата блузка се хвана за перилата, ръцете му се плъзнаха и явно са докоснали чантата, защото тя се наклони и полетя към водата. Звукът беше като от плясък на опашката на подскачаща в морето риба.
— Какво беше това? — обърна се той.
— Чантата ми! — възкликна брюнетката. — Ти я бутна!
— Съжалявам — каза той, но не личеше да съжалява.
— Вътре беше портфейлът ми.
Той се намръщи.
— Казах, че съжалявам!
— Опитай се да я хванеш, преди да потъне.
Момчетата от братството замръзнаха за миг и аз разбрах, че никой от тях няма намерение да скочи във водата. Още миг и вероятно нямаше да могат да я стигнат, щеше да се наложи да плуват доста време, което не е препоръчително за пийнали хора, каквито очевидно бяха. Мисля, че брюнетката разчете правилно посланието в погледа на розовата блузка, защото видях как слага ръце на перилата и вдига единия си крак, готова да скочи.
— Не ставай глупава, вече е далече — протегна ръка да я спре розовата блузка. — Опасно е да скачаш оттук. Може да има акули. Това е само едно портмоне. Ще ти купя ново.
— Не искам ново! Вътре бяха всичките ми пари.
Това въобще не беше моя работа. Бях убеден. Но докато ставах от мястото си и се засилвах, за да се гмурна в морето, си помислих: „Какво пък…“
2.
Предполагам, че трябва да обясня защо скочих във водата да извадя чантата й. Не беше, защото исках да ме види какъв съм юнак или за да я впечатля, нито пък се тревожех за парите й. Беше по-скоро заради невероятната й усмивка и топлината в очите й. Докато летях надолу с главата, осъзнах, че постъпвам глупаво, но вече беше късно. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и се огледах. Четири чифта очи
