наслаждаващи се на приятната вечер и на възможността да се позакачат с представителки на противоположния пол, отколкото на група добротворци. Тя забеляза физиономията ми и също погледна към тях.
— Започваме работа в понеделник. Тогава ще разберат, че не всичко е забавление.
— Не съм казал нищо…
— Не е необходимо. Но иначе си прав. Повечето от тях за пръв път участват в акция и го правят само за да си го впишат в биографията. Нямат представа колко работа ги чака. Но в крайна сметка постепенно ще разберат, че главната ни цел е да построим дом, и ще започнат да се отнасят по-сериозно. Винаги става така.
— Участвала ли си и преди в такава бригада?
— Всяко лято, откакто навърших шестнайсет. Преди ходех с организирани от църквата звена, но когато отидох в Чапъл Хил, основахме студентска група. Всъщност Тим я създаде. Той също е от Ленор. С него се познаваме от цяла вечност. Той току-що се дипломира и записа магистърска стенен. Това лято решихме, че вместо да търсим някаква временна работа или да се размотаваме нагоре-надолу из града, можем да предложим на студентите нещо различно. Организацията е следната: всеки поема своя дял от грижата за къщата, както и разходите си за месеца. Не плащаме нищо за работата, тя наистина е доброволна. Ето защо беше толкова важно да си върна чантата. Нямаше да има какво да ям цял месец.
— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.
— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.
Краката ни затънаха в пясъка.
— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?
— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по- лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.
Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.
— И ти ли завърши тази година?
— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.
— Това беше.
— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.
— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.
— И харесва ли ти?
— Не знам.
Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.
Стигнахме до кея. Взех сърфа и хвърлих празната кутия от бира в кошчето за боклук. Тя изтрака по металното дъно. Звездите вече бяха над нас. Със запалените си светлини къщите между дюните ми заприличаха на тиквени фенери.
— Имаш ли нещо против да те попитам защо реши да влезеш в армията? Като се има предвид, че не знаеш дали ти харесва?
Отне ми известно време, докато формулирам отговора си. Преместих дъската в другата си ръка и казах:
— Не знам как да ти обясня точно, но по онова време имах нужда да го направя.
Тя изчака да продължа, но когато разбра, че нямам такова намерение, кимна.
— Сигурно се радваш да се върнеш вкъщи.
— Без съмнение.
— Навярно и баща ти е щастлив.
— Може би.
— Разбира се, е щастлив. Няма начин да не се гордее с теб.
— Надявам се да си права.
— Сякаш не си много убеден.
— Трябва да се запознаеш с баща ми, за да разбереш. Той не е от приказливите.
Луната се отразяваше в тъмните й очи. Тя промълви тихо:
— Не е нужно да говори, за да се гордее с теб. Може би го показва по друг начин.
Замислих се, с надежда да намеря нещо, което да потвърди думите й. В същия миг от къщата се чу писък. Беше едно момиче близо до огъня. Едно от момчетата я бе хванало за ръцете и я буташе към пламъците, тя се смееше, пищеше и се бореше с него. Брад и Сюзан се гушеха наблизо, но Ранди бе изчезнал.
— Каза, че не познаваш повечето от хората там.
Тя поклати глава и косата й се разпиля по раменете.
— Не много добре. С по-голямата част се запознах, когато дойдоха да се запишат, и сега, докато се настанявахме, ги видях за втори път. Може и да сме се виждали из студентското градче, мисля дори, че повечето от тях са близки помежду си, но аз не. По-голямата част са от братствата и женските клубове. Аз все още живея в пансион. Между другото не са лоши младежи.
Явно беше от хората, които никога не говорят лошо за другите. Отношението й към тях беше зряло и добронамерено, и странно за възрастта й, но някак си не ме изненада. То беше част от онова неопределено впечатление, което си бях създал за нея още от мига, когато я видях, и заради което я различаваше от другите.
— На колко си години?
— На двайсет и една. Миналия месец ги навърших. А ти?
— На двайсет и три. Имаш ли братя и сестри?
— Не, едно дете съм. Само аз и нашите. Те живеят в Ленор и след двайсет и пет години брак все още са щастливи като две гълъбчета. Сега е твой ред.
— Същото. Само че ние сме двама — аз и татко.
Знаех, че думите ми ще доведат до въпроси за майка ми, но за моя изненада нищо подобно не стана. Вместо това тя попита:
— Той ли те научи да караш сърф?
— Не, научих се сам, още като дете.
— Много си добър. Наблюдавах те по-рано. Правиш го да изглежда лесно и красиво. Прииска ми се и аз да мога да се плъзгам като теб.
— С удоволствие ще те науча, щом искаш — веднага предложих услугите си. — Не е толкова трудно. Ще ти покажа утре.
Тя спря и ме погледна в очите.
— Никога не предлагай нещо, без да си сигурен, че ще го изпълниш. — Хвана ръката ми, което ме накара да си глътна езика, и ме поведе към огъня. — Сега ще те запозная с хората.
Изведнъж почувствах устата си пресъхнала и преглътнах с мъка. Това беше най-странното нещо, случвало ми се някога.
Къщата беше едно от триетажните чудовища, с гаражи отдолу и шест или седем спални отгоре. Първият етаж бе ограден от всички страни с широка тераса. По парапета бяха проснати плажни кърпи, всички говореха и до нас достигаха откъслечни фрази от разговори. Градинският грил вече работеше на терасата и наоколо миришеше апетитно на печени наденички и пиле. Момчето, което отговаряше за него, беше без риза, със завързана през кръста бяла престилка. Опитваше се да прилича един от тежкарите, които канеха гости за уикенда и заставаха до барбекюто. Не се получаваше, но поне ме разсмя.
Огънят гореше в специално оформен в пясъка ров. Около него седяха в кръг момичета с тениски, няколко номера по-големи от техния, и всички се правеха, че не забелязват момчетата наоколо. Момчетата стояха точно зад тях, заемаха различни пози, за да демонстрират мускулите по ръцете и широките си рамене, но и те се правеха, че не забелязват колежките си. Бях виждал вече това в „Лерой“: образовани или не, децата си бяха деца. Нямаха повече от двайсет, желанието витаеше във въздуха и вдигаше градуса на настроението. Още малко бира и пясък в гащите, и можех да предвидя точно какво ще се случи след
