— Недей… Бих искал да не ми я връщаш.
Ели не попита защо, понеже също искаше да я задържи. Тя се загърна с нея и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от нощния хлад. По някаква причина си спомни една далечна вечер, като ученичка, когато стоеше на верандата пред дома си, очаквайки целувка.
— Прекарах прекрасна вечер — каза той. — Благодаря ти, че ме намери.
— Аз също — отвърна тя.
Ной събра кураж:
— Ще се видим ли утре?
Просто въпрос. Ели знаеше какъв трябва да е отговорът, особено ако не искаше да усложнява живота си. „Боя се, че не“, трябваше да каже само тя и всичко щеше да приключи още тук. Но въпреки това мълчеше.
Демонът-изкусител се изправи срещу нея, подтикваше, предизвикваше и тя така и не успя да произнесе нужните думи, макар да не знаеше защо. Когато надникна в очите му търсейки отговора. Ели видя мъжа, когото някога бе обичала и изведнъж всичко си дойде на мястото.
— С удоволствие.
Ной се изненада. Не бе очаквал този отговор. Тогава му се прииска да я докосне, да я вземе в прегръдките си, но не го направи.
— Може ли да дойдеш тук по обяд?
— Разбира се. А какво ще правим?
— Ще видиш — отговори той. — Знам едно място, където ще отидем.
— Била ли съм там някога?
— Не, но то е много специално.
— И къде е то?
— Изненада.
— А ще ми хареса ли?
— Направо ще се влюбиш в него.
Тя се обърна преди Ной да се опита да я целуне. Не беше сигурна дали щеше да го направи, но ако все пак се опиташе, знаеше, че ще й е много трудно да го спре. Нямаше да може да се справи с една такава ситуация с всички тези мисли в главата си. Когато седна зад волана, си отдъхна с облекчение. Той затвори вратата и тя запали двигателя. Докато колата бавно потегляше, прозорецът й се отвори съвсем малко.
— До утре — каза Ели с отражението на лунната светлина в очите й.
Ной помаха след отдалечаващия се автомобил. Сетне тя зави и пое по пътя, който водеше към града. Той остана там, докато светлините й се скриха зад дъбовата гора и звукът на мотора заглъхна в далечината. Клем се приближи към господаря си и клекна до него, за да може да я погали, отделяйки специално внимание на шията й, където вече не можеше да се почеше. След като хвърли последен поглед към пътя, човекът и кучето тръгнаха заедно към верандата.
Ной се настани пак на стола си, прехвърляйки отново в ума си събитията от тази вечер — звуци, движения, образи, думи. Като на забавен каданс. Не му се четеше поезия, нито му се свиреше на китара. И сам не знаеше какво му се прави.
— Тя е сгодена — прошепна той накрая и сетне се умълча, оставайки така часове. Чуваше се проскърцването на люлеещия се стол. Нощта беше тиха и нищо не помръдваше. Само Клем го навестяваше от време на време, сякаш за да се увери дали господарят й е добре.
И някъде след полунощ, в тази ясна октомврийска нощ, нещо в Ной се прекърши и душата му се изпълни с копнеж. И ако някой го беше зърнал в този час, щеше да види просто един старец, окаяник, който само за няколко часа бе остарял за цял един живот. Прегърбен на стола си мъж, заровил лице в ръцете си и със сълзи в очите си. И той не знаеше как да ги спре.
Телефонни обаждания
Лон остави слушалката.
Той звъня в седем, после в осем и половина и сега отново погледна часовника си. Десет без петнайсет.
Къде беше тя?
Знаеше, че е в този град, в който му беше казала, че ще бъде, защото по-рано бе разговарял със служителя на хотела, от когото бе научил, че такава дама наистина е отседнала при тях. Според него тя беше излязла на вечеря около шест и оттогава не я беше виждал.
Лон поклати глава и се облегна назад на стола си. Както обикновено, той беше последният останал в кантората, в която беше пусто и тихо. Това беше негова привичка — да се задържа до късно на работа по време на някое дело, дори и делото да вървеше добре. Законът беше неговата страст и късните часове в усамотение му даваха възможност да навакса пропуснатото, без никой да го прекъсва за дреболии.
Знаеше, че ще спечели делото, защото владееше положението и бе очаровал съдебните заседатели. Почти винаги сполучваше да го направи и загубите бяха станали изключително редки. Успехът му отчасти се дължеше на това, че умееше да избира делата, за които се чувстваше достатъчно подготвен. Подобна вещина идваше с опита и само малцина адвокати в града можеха да се похвалят с неговата репутация, което намираше отражение и в размера на хонорарите му.
Но главното беше упорит труд и методичност. Той винаги бе обръщал внимание на подробностите, особено в началото на своята адвокатска практика. Бе открил, че малките и на вид незначителни детайли често гарантират успеха му. Независимо дали ставаше дума за буквата на закона или за излагане на факти, Лон всеки път старателно проучваше нещата и по този начин спечели няколко важни дела още в началото на кариерата си, които всички очакваха да загуби.
И сега го безпокоеше една такава малка подробност.
Тя не беше свързана с делото. Там всичко беше наред. Ставаше дума за нещо друго. Нещо свързано с Ели.
Но по дяволите, то непрекъснато му се изплъзваше. Всичко беше наред тази сутрин, когато тя замина. Или поне така си мислеше. Но около час след обаждането й нещо като че ли щракна в ума му. Онази малка подробност.
Подробност.
Нещо незначително? Или нещо важно.
Мисли… мисли… По дяволите, какво беше това?
Умът му работеше на пълни обороти.
Нещо… нещо… нещо казано?
Нещо беше казано? Да, точно така. Сигурен беше в това. Но какво именно? Ели ли беше казала нещо по телефона? В началото на разговора им? Или в края? Не, не се сещаше за нищо необичайно.
И въпреки това беше сигурен, че го тревожеше някаква дума.
Какво беше казала тя?
Пътуването й бе минало добре, беше се регистрирала в хотел и след това бе обикаляла магазините. Не беше забравила да му каже телефонния номер на хотела си. И това като че ли беше всичко.
Сетне се замисли за нея. Знаеше, че я обича, беше сигурен в това. И не само защото беше красива и очарователна. Това момиче бе станало главната опора в живота му и най-добрият му приятел. След края на тежък ден, Ели беше първият човек, на когото се обаждаше. Тя го изслушваше внимателно, смееше се на шегите му и винаги знаеше прекрасно точно какво да му отговори, сякаш притежаваше някакво шесто чувство.
Но най-много от всичко му харесваше открития начин, по който изразяваше мислите си. Спомняше си добре как след първите им няколко срещи й каза онова, което говореше на всички останали жени — че още не е готов за сериозна връзка. „Добре — беше отвърнала простичко тя, кимвайки с глава, но сетне се обърна и продължи: — Но проблемът ти не съм нито аз, нито твоята работа, нито свободата ти. Твоят проблем е самотата ти. Баща ти е направил името Хамънд прочуто и ти вероятно през целия си живот си бил сравняван с него. Никога не си имал нещо свое. Животът ти по този начин се е изпразнил от съдържание и ти търсиш някой, който да запълни тази пустота с магическа пръчка. Но никой не може да
