Тя се загледа в картината.
— Би ли опитала отново да рисуваш?
— Не съм сигурна, че мога. Мина твърде много време.
— Можеш, Ели. Знам, че можеш. Ти имаш талант, който идва отвътре, от сърцето ти, а не от пръстите. Онова, което притежаваш, не може просто да изчезне. Това е нещо, за което другите хора могат само да мечтаят. Ти си истински художник, Ели.
Думите бяха произнесени изключително искрено и тя разбра, че той не й казва тези неща, само за да бъде мил с нея. Ной действително вярваше в таланта й и по някаква причина това означаваше за нея повече, отколкото очакваше. Но точно тогава се случи още нещо, нещо много по-значимо.
Ели не знаеше защо, но точно в този момент пропастта, която бе сътворила в живота си, за да раздели болката от удоволствието, започна да си затваря. Смътно се догаждаше, че в живота й настъпва важна промяна, но не смееше да си го признае.
Но понеже все още не беше наясно с чувствата си, се обърна с лице към Ной. Протегна се и докосна ръката му, колебливо и нежно, изненадана, че след всичките тези години той бе изрекъл точно тези думи, които бе имала нужда да чуе. Когато погледите им се срещнаха, тя отново разбра колко специален е той за нея.
И за един кратък миг, колкото примигване на светулка в лятна нощ, Ели се запита дали отново е влюбена в него.
В този момент от кухнята се чу звъна на таймера и Ной се извърна, разрушавайки магията, странно развълнуван от случилото се между тях току-що. Очите й бяха изрекли и прошепнали нещо, което копнееше да чуе и въпреки това той не можеше да спре гласа в главата си, нейният глас, който му беше казал, че обича друг мъж. Тихо изруга таймера, когато влезе в кухнята, за да извади хляба от фурната. Почти изгори пръстите си, пусна хляба на плота и видя, че олиото в тигана вече ври. Добави зеленчуците и чу как започват да цвърчат. Сетне, мърморейки си под нос, извади масло от хладилника, намаза го върху хляба и разтопи още малко за раците.
Ели го бе последвала в кухнята и вежливо се покашля.
— Може ли да сложа масата?
— Разбира се — каза Ной, използвайки ножа като показалка. — Чиниите са там. А приборите и салфетките ето там. И по-добре вземи повечко. Раците не са лесни за ядене и ще ни трябват. — Той не намери сили да я погледне, докато говореше. Не искаше да открие, че е сбъркал за онова, което се беше случило между тях току-що. Не искаше това да е грешка.
Мислите на Ели също се връщаха към изминалата минута и в душата й се разливаше топлина.
Думите му отпреди малко отекваха отново и отново в ума й, докато слагаше масата: чиниите, приборите, солта и черния пипер. Когато Ной й подаде хляба, пръстите им се докоснаха.
Вниманието му, обаче, като че ли изцяло беше погълнато от тигана и зеленчуците, които трябваше да бъдат обърнати. Той вдигна капака на тенджерата, видя, че на раците им трябва още минута и ги остави да се доготвят. Беше вече по-спокоен и отново заговори за дреболии.
— Яла ли си някога преди раци?
— Няколко пъти. Но само в салати.
Ной се засмя.
— В такъв случай се приготви за приключение. Почакай секунда.
Той се качи на горния етаж и малко по-късно се върна с една тъмносиня риза.
— Хайде, сложи това — каза Ной, помагайки й да се облече. — Не бих искал да си изцапаш роклята.
Когато ризата беше на гърба й, тя долови познатото отчетливо ухание на Ной.
— Не се безпокой — каза той, виждайки израза на лицето й. — Чиста е.
Тя се засмя.
— Знам. Просто си спомних за първата ни среща. Ти ми даде якето си онази нощ, помниш ли?
— Да — кимна той. — Помня. Фин и Сара бяха с нас. Фин през цялото време ме ръчкаше с лакът, докато вървяхме към къщата на родителите ти, за да ме накара да те хвана за ръката.
— Но ти не го направи.
— Не — потвърди той, поклащайки глава.
— Защо?
— Бил съм прекалено стеснителен или ме е било страх. Не знам. Но тогава просто ми се струваше, че това не е редно.
— Сега, като се замисля, ти май наистина беше много стеснителен.
— Бих казал по-скоро много възпитан — каза той, намигвайки й и тя се усмихна.
Зеленчуците и раците станаха готови почти по едно и също време.
— Внимавай, горещи са — каза той, подавайки й тенджерата и двамата седнаха един срещу друг на малката дървена маса. Тогава тя видя, че чаят е все още на кухненския плот, стана и го донесе. След като сложи зеленчуци и хляб във всяка от чиниите, Ной добави и по един рак. Ели се загледа в него.
— Прилича на голям бръмбар.
— Вкусен бръмбар, смея да добавя — каза Ной. — Ето, нека ти покажа как се прави.
Той й демонстрира бързо, отделяйки ловко месото, което след това сложи в чинията й. Ели се опита да повтори онова, което бе видяла, но срещна проблеми и се наложи да използва пръстите си. В началото се смути от своята непохватност, притеснявайки се от всяка грешка, но после осъзна, че той никога не бе обръщал внимание на такива неща и почти се засмя на опасенията си.
— А къде е сега Фин? — попита тя.
Отговорът дойде след известно закъснение.
— Загина във войната. Корабът му беше торпилиран през четирийсет и трета.
— Съжалявам — каза тя. — Знам, че ти беше добър приятел.
Гласът му се промени и сега бе станал някак по-дълбок.
— Да. Напоследък мисля често за него. Спомням си най-вече последната ни среща. Бях се върнал у дома, за да се сбогувам преди заминаването си на фронта и го срещнах случайно на улицата. Фин работеше в банка също като баща си. Двамата е него прекарахме почти цялата следваща седмица заедно. Понякога ми се струва, че аз го убедих да се запише в армията. Мисля си, че той щеше да си остане у дома, ако не бях аз…
— Ти нямаш никаква вина — каза Ели, съжалявайки, че е отворила темата.
— Права си, той просто ми липсва, това е всичко.
— Аз също го харесвах. С него винаги беше весело.
— Да, Фин беше добър в това.
Тя го погледна дяволито.
— Знаеш ли, че той беше влюбен в мен?
— Знам. Той сам ми каза.
— Така ли? И какво ти каза?
Ной сви рамене.
— Обичайните за него неща. Че непрестанно си го преследвала и е трябвало, едва ли не, да те отпъжда с пръчка.
Тя се засмя.
— А ти повярва ли му?
— Разбира се — отговори той. — Защо да не му вярвам?
— Вие мъжете винаги се държите един за друг — каза тя и шеговито бодна ръката му с пръст, а сетне продължи: — И така, разкажи ми какво се случи с теб, откакто се видяхме за последен път.
Сетне те започнаха да разговарят, сякаш опитвайки се да наваксат изгубеното време. Ной й разказа как е напуснал Ню Берн, за работата си в корабостроителницата, след това в склада за метални отпадъци в Ню Джърси. Говореше с топлота за Морис Голдман и рядко докосваше темата за войната, пропускайки подробностите. Сподели колко много му липсва баща му. Ели му разказа за колежа, за рисуването, за
