това е да крие писмата, които си ми изпращал.
— Тя не е имала право да взима такова решение — тихо каза Ной.
— Знам това.
— Щеше ли да има някаква разлика, ако ги беше получила?
— Разбира се. Аз винаги съм се питала какво става с теб.
— Не, имам предвид с нас двамата. Мислиш ли, че щеше да излезе нещо от нашата връзка?
Тя не отговори веднага:
— Не знам, Ной. Наистина не знам. А мисля, че и ти не знаеш. Ние не сме същите хора, които бяхме тогава. Променили сме се, пораснахме. И двамата.
Ели замълча. Ной не отговори и в настъпилото мълчание тя погледна към реката и продължи:
— Да, Ной, мисля, че връзката ни можеше да има бъдеще. Или поне би ми се искало да е така.
Той кимна, сведе поглед и сетне погледна настрани.
— Що за човек е Лон?
Тя се поколеба, не бе очаквала този въпрос. Споменаването на името на годеника й събуди у нея леко чувство на вина и за момент тя не знаеше какво да отговори. Протегна ръка към чашата си, отпи глътка чай и се заслуша в звука на кълвача, който почукваше някъде далече. Сетне заговори тихо:
— Той е красив, обаятелен, преуспяващ и повечето приятелки страшно ми завиждат. Намират го за съвършен и в много отношения това е така. Той е мил, умее да ме разсмива и знам, че ме обича по свое му. — Ели се умълча за кратко, за да събере мислите си. — Но в отношенията ни винаги ще има нещо, което ще липсва.
Тя сама се изненада от думите си, но знаеше, че това е самата истина. И когато погледна Ной, разбра, че той бе очаквал този отговор предварително.
— Защо?
Ели се усмихна едва-едва и сви рамене. Гласът й беше почти като шепот:
— Предполагам, че все още търся онази любов, която имахме през онова лято.
Ной остана дълго замислен над думите й, прехвърляйки в ума си връзките, които бе имал след раздялата си с нея.
— А ти? — попита тя на свой ред. — Спомняше ли си понякога за нас?
— Не беше нужно да си спомням. Аз никога нищо не съм забравял.
— Срещаш ли се с някоя?
— Не — отговори той, поклащайки глава.
Двамата се умълчаха, търсейки безуспешно някаква друга тема за разговор. Ной доизпи бирата си, леко изненадан колко бързо бе приключил с нея.
— Отивам да сложа водата на огъня. Искаш ли да ти донеса нещо друго?
Тя поклати глава и Ной се върна в кухнята. Пусна раците в тенджерата и пъхна хляба във фурната. Намери малко царевично и обикновено брашно, оваля зеленчуците и наля олио в тигана. Сложи го на слаб огън, включи таймера и си взе още една бира от хладилника, преди да се върне на верандата. И докато правеше тези неща, си мислеше за Ели и за любовта, която липсваше в живота и на двама им.
Ели също размишляваше. За Ной, за себе си и за много други неща. За момент й се прииска да не беше сгодена, но после бързо пропъди тази мисъл. Тя не обичаше Ной, а онова, което бяха имали някога много отдавна. Освен това беше съвсем нормално да се чувства по този начин. Първата и истинска любов, единственият мъж, който бе имала — как би могла да забрави това?
Но беше ли нормално сърцето й да трепва всеки път, когато той се приближеше до нея? Беше ли нормално да признава неща, които не можеше да каже пред никого другиго? Беше ли нормално да идва тук три седмици преди годежа си?
— Не, не е — прошепна тя най-накрая сама на себе си, поглеждайки към вечерното небе. — Няма нищо нормално във всичко това.
В този момент Ной се върна и Ели му се усмихна — благодарна, че бе прекъснат сложните й размишления.
— След няколко минути всичко ще бъде готово — каза той облягайки се на стола си.
— Не се притеснявай. Все още не съм особено гладна.
Ной я погледна и тя видя нежността в очите му.
— Радвам се, че дойде, Ели.
— Аз също. Макар без малко да се откажа.
— Но защо дойде все пак?
Защото не издържах на изкушението, искаше да каже тя, но не го направи.
— Просто исках да те видя. Да разбера как си. Какво правиш.
Ной се замисли доколко е искрена, но не я разпитва повече. Вместо това смени темата:
— Между другото, рисуваш ли още?
Ели поклати глава.
— Вече не.
— Но защо? — изуми се той. — Ти имаше такъв талант.
— Не знам…
— Разбира се, че знаеш. Не може да няма причина.
Той беше прав. Имаше причина.
— Това е дълга история.
— Имаме на разположение цялата нощ — отвърна той.
— Наистина ли смяташ, че съм имала талант? — попита тя тихо.
— Ела — каза Ной, протягайки ръка към нея. — Искам да ти покажа нещо.
Тя стана и го последва към всекидневната. Той се спря пред камината и посочи картината, която висеше над полицата. Ели ахна, изненадана, че не е я е видяла по-рано, и още по-изненадана, че изобщо я вижда там.
— Ти си я запазил?
— Разбира се, че запазих. Това е прекрасна картина.
Ели го погледна скептично и той поясни какво има предвид:
— Тя ме кара да се чувствам жив, когато я гледам. Понякога дори ми се иска да стана и да я докосна. Толкова е истинска — тези форми, полусенки, цветове! Картината наистина е изумителна, Ели. Мога да я съзерцавам с часове.
— Сериозно ли говориш? — попита тя, шокирана.
— Не бих могъл да бъда по-сериозен.
Тя мълчеше.
— Какво, да не би никой да не ти е казвал това преди?
— Моят професор ми беше споменал нещо в този дух — отвърна тя накрая. — Но аз като че ли не му повярвах.
Ной чувстваше, че има и друго. Ели извърна глава и продължи:
— Рисувам, откакто се помня. Когато станах малко по-голяма, започнах да си мисля, че притежавам някакъв талант. Освен това рисуването ми носеше радост. Спомням си как работих по тази картина през онова лято, добавяйки по нещо всеки ден, променяйки я с промяната на нашите отношения. Вече съм забравила какъв беше първоначалния замисъл, но се получи това, което виждаш.
Помня, че не можех да спра да рисувам, след като се прибрах у дома през онова лято. Мисля, че по този начин се опитвах да отслабя болката от нашата раздяла. В крайна сметка се записах да уча изобразително изкуство в колеж. Помня дългите часове, които прекарвах в студиото, съвсем сама, наслаждавайки се на всяка минута. Обичах свободата, която вървеше ръка за ръка с усещането, че създаваш нещо ново, нещо красиво. Малко преди да се дипломирам моя професор, който пишеше също критични статии за един вестник, ми каза, че имам голям талант. Той ме посъветва да опитам късмета си като художник. Но аз не го послушах.
Ели замъча за кратко, за да събере мислите си.
— Родителите ми, обаче, смятаха, че не е удачно момиче с моето положение да си изкарва хляба с разни картини. След известно време спрях да рисувам. Не съм докосвала четка от години.
