поканя.
По тона му тя разбра, че той просто се опитва да поддържа разговора. Въпреки това долови самотата му. Ной, обаче, като че ли прочете мислите й и преди да успее да каже нещо, смени темата:
— Ще сложа раците в марината за няколко минути преди да ги сваря — каза той, оставяйки чашата си на плота. Сетне тръгна към кухненския шкаф и взе оттам една голяма тенджера с решетка за готвене на пара и капак. Напълни я е вода и я понесе към печката.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Разбира се. Какво ще кажеш да нарежеш малко зеленчуци? Има всякакви в хладилника, а купа ще намериш ето там.
Той й посочи един шкаф близо до мивката и тя отпи още глътка от чая си, преди да остави чашата на плота и да вземе купата. Отиде с нея при хладилника и намери бамя, тиквички и лук в чекмеджетата най- долу. Ной също се приближи към отворената врата и Ели се отдръпна малко, за да му направи място. Докато стоеше до нея, тя долови уханието му — чисто, отчетливо и някак познато — и почувства съприкосновението с ръката му, когато Ной се пресегна да вземе бутилка бира и шишенце с лют сос.
Той отвори бирата, сипа я във водата и сетне добави лютия сос и още няколко подправки. Разбърка водата, за да се увери, че съставките са се разтворили и тръгна към задната врата, за да вземе раците.
Вместо да се върне веднага, той се задържа за мит до вратата, гледайки как Ели реже морковите. Защо бе дошла при него, и то именно сега, когато беше сгодена. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това.
Но от друга страна Ели винаги го беше изненадвала.
Усмихна се, спомняйки си я в ранната й младост — пламенна, спонтанна, импулсивна, каквито според него трябваше да бъдат истинските художници. И тя определено беше такава. Нейният артистичен талант беше дар божи. Работите й въобще не отстъпваха на някои картини, които бе виждат в музеите на Ню Йорк.
Беше му подарила една картина, преди да замине през онова лято и сега тя висеше над камината във всекидневната. Ели я наричаше картината на своите мечти и Ной винаги бе виждат нещо изключително чувствено в нея. Когато я съзерцаваше в късните вечери, той откриваше страстта й във всеки нюанс и линия и долавяше мислите й във всеки щрих на четката.
Някъде далече се чу лай на куче и Ной осъзна, че вече дълго стои до отворената врата. Бързо я затвори и влезе в кухнята, чудейки се дали Ели е забелязала, че я е наблюдавал.
— Как върви? — попита той, виждайки, че е почти свършила.
— Може да се каже, че съм готова. Нещо друго за вечеря?
— Разполагаме с домашно приготвен хляб.
— Домашно приготвен?
— От една съседка — обясни Ной и сложи кофата в мивката. Пусна водата и започна да мие раците един по един, оставяйки ги след това да се разхождат из умивалника, докато миеше следващия. Ели взе чашата си и се приближи към него.
— Не се ли страхуваш, че ще те ощипят, когато ги хващаш?
— Не. Просто трябва да ги хващаш ето така. — Ной й показа как и тя се усмихна.
— Забравям, че си правил това през целия си живот.
— Ню Берн е малък град, но тук човек научава онова, което е необходимо да знае.
Тя се облегна на плота, стоейки близо до него, и допи чая си. Когато раците бяха готови, той ги сложи в тенджерата, изми си ръцете и се извърна към нея.
— Искаш ли да излезем на верандата за малко? На раците ще им трябва половин час да покиснат в маринатата.
— Разбира се.
Той избърса ръцете си и двамата тръгнаха към верандата. Ной запали осветлението и когато излязоха навън, той седна на стария люлеещ се стол, а на нея предложи новия. Когато видя, че чашата и е празна, влезе за малко вътре и се върна с нова чаша чай и бира за себе си.
— Ти седеше тук, когато дойдох, нали?
— Да — отговори той, намествайки се по-удобно. Всяка вечер седя тук. Стана ми вече навик.
— Разбирам защо — каза Ели, оглеждайки се наоколо. — А с какво се занимаваш напоследък.
— Всъщност изцяло съм се посветил на къщата. Така удовлетворявам творческите си импулси.
— А как успяваш да… искам да кажа…
— Морис Голдман.
— Моля?
Ной се усмихна.
— Моят шеф от севера. Името му беше Морис Голдман. Той ми завеща част от бизнеса си, точно когато се уволних от армията и умря, преди да се прибера у дома. Когато се върнах в Щатите, неговите адвокати ми дадоха достатъчно голям чек, за да купя тази къща и да я ремонтирам.
Тя се засмя приглушено.
— Винаги си ми казвал, че ще намериш начин да го направиш.
Известно време двамата седяха в мълчание, връщайки се назад в спомените си. Ели отпи отново от чая си.
— Помниш ли как се промъкнахме тук, когато за първи път ми каза за това място?
Той кимна и тя продължи:
— Онази вечер закъснях доста и родителите ми изпаднаха в ярост. Все още си спомням как татко стоеше във всекидневната, пушейки цигара, а майка ми седеше на канапето и се взираше в празното пространство. Изглеждаха така, сякаш беше умрял някой от семейството. Това беше първият път, когато родителите ми осъзнаха, че връзката ми с теб е сериозна и майка ми разговаря с мен до късно през нощта. Тогава тя ми каза: „Предполагам, си мислиш, че изобщо не те разбирам, но това не е така. Просто съдбата ни понякога се предопределя от това кои сме ние, а не от това какво искаме!“ Помня, че думите й ме нараниха много.
— Ти ми каза за това на следващия ден. На мен също ми беше много обидно. Аз харесвах родителите ти и нямах никаква представа, че те не ме харесват.
— Не, че не те харесваха. Те просто не мислеха, че ме заслужаваш.
— Не виждам голяма разлика.
В тона му имаше болка и Ели знаеше, че той има право да се чувства така. Тя погледна към звездите и отметна назад кичурите, които бяха паднали пред очите й.
— Знам това. Винаги съм го знаела. Може би точно затова между мен и майка ми се появи едно отчуждение.
— А какво мислиш сега?
— Същото каквото мислех и тогава. Че това не е правилно и не е честно. Ужасно е едно момиче да научи, че положението й е по-важно от чувствата й.
Ной се усмихна леко на думите й, но не каза нищо.
— Никога не съм преставала да мисля за теб след онова лято — каза тя.
— Наистина?
— Защо, не ми ли вярваш? — Ели изглеждаше искрено изненадана.
— Ти никога не отговори на писмата ми.
— Какви писма?
— Десетки писма. Писах ти в продължение на две години, без да получа нито един отговор.
Ели бавно поклати глава и сетне сведе поглед.
— Аз не знаех… — каза тя накрая тихо и Ной предположи, че майка й вероятно бе проверявала пощата, задържайки писмата й без нейно знание. Винаги бе подозирал нещо подобно и сега видя, че и Ели стигна до този извод.
— Майка ми не е имала право да прави това, Ной, и съжалявам за постъпката й. Но опитай се да я разбереш. След заминаването ни тя вероятно си е мислела, че лесно ще те забравя. Тя никога не разбра колко много означаваш за мен и ако трябва да бъда честна, не знам дали някога е обичала баща ми така, както аз обичах теб. Навярно се е опитвала да предпази чувствата ми и е решила, че най-добрият начин за
