Е. Е. Смит
Тедрик
I. КОВАЧЪТ
— Критичната точка в развитието на човешката цивилизация е тук, разбирате ли, ТУК! — главният физик Скандос посочи с червения си молив резкият скок на хронограмата. — Защо хората са често така глупави? Всяко божие създание, дори с най-примитивен мозък разбира, че сила се придобива с храна, а не когато кръвта ти изтича. За да е силна расата, момичетата трябва да раждат потомство, а не да загиват на жертвения камък в прослава на измислени богове! И това е така лесно да се поправи. Никъде в достижимото от нас време, не се намира друг човек, заемащ такава удачна ключова позиция!
— Съгласен съм, че е лесно — отвърна Фурмън, помощникът му. — Срамно е да позволяваме на Тедрик да умре, без да му дадем възможност да осъществи огромните си способности. Това лесно и просто ще се осъществи именно сега, когато в ръцете му попадна този удивителен метеорит. Но всъщност технологията за производство на високовъглеродна стомана ще бъде открита от друг ковач от друг народ чак след две поколения. Знам, че е съблазнително, Скандос, но и най-малкото намесване в събитията от миналото може да доведе до непредсказуеми и катастрофални последствия.
— Знам това — намръщи се Скандос. — Но много темпорални елементи засега си остават истинска загадка за нас. Ние не си представяме какво именно може да стане. Почти от столетие умеем да се намесваме в миналото, но се боим да действуваме — и затова тъпчем на едно място. Досега сме извършили стотици безполезни опити, ако не бъркам, стигнали сме до пореден номер осемстотин и единадесет. Но нима сме открили нещо съществено за развитието на хронофизическата теория?
Той замълча за известно време, а после продължи с нарастваща страстност.
— Изглежда, най-добрият изход се крие във възможността, нашата временна линия мигновено и безболезнено да изчезне. Или ние трябва с отчаяние да си кършим ръцете и да наблюдаваме, как нашата цивилизация си готви самоунищожението с помощта на литиевите ядрени бомби? Погледни наклона на тази крива? До глобалната катастрофа остават само сто осемдесет и седем години!
— Но нито Съветът, нито Академията позволяват намеса в миналото!
— Хе, това също ми е известно. Затова и не се каня да ги питам. Но питам тебе. Ние двамата заедно знаем за времето повече, от всички физици на нашето столетие. През дългите години съвместна работа, аз се убедих, че твоите разсъждения винаги са целесъобразни и безпристрастни. Ако одобриш решението ми, то ще работим заедно. Ако не — продължаваме внимателните и безцелни опити.
— Доколкото разбирам, ти ми възлагаш отговорността за това решение?
— В определен смисъл, да! Но от друга страна вече съм решил, че ще се облягам на тебе само на половина.
— Тогава — напред!
— Нека става, каквото трябва.
— Тедрик, ставай!
Ломарианският майстор отвори очи. Събуждането не бе постепенно и дълго, както при изнежен човек от нашето време. Мигновено съзнанието влезе в правата си и той подуши опасността като планински барс. Само преди секунда лежеше отпуснат и тихо похъркваше, а сега скочи от леглото, грабна меча си и с един скок се оказа в средата на стаята. Там застана, готов за бой. Мускулите напрегнато потрепваха, Суровите сиви очи се изпълниха с тревога, ръката, държаща меча, стана твърда като камък. Всяка частица на неговото огромно тяло — шест фута и четири дюйма височина и повече от двеста фунта могъща плът, — бе готова да действува. Острият поглед на ковача веднага съзря мъждукащото сияние, което обгръщаше почти невидимото същество, висящо неподвижно във въздуха.
— Възхищавам ти се, Тедрик!
Това създание, привидение или призрак, не говореше и ломарианинът не чу нито звук; думите сякаш сами се появяваха в дълбините на мозъка му.
— Макар, както виждам, да си поизплашен, но запазваш пълното си самообладание. Всеки друг човек от твоя народ би изпаднал в ужас и щеше да полудее.
— Ти не си от нашият свят, Господарю — Тедрик почтително клекна и коляното му се опря на земята. Той знаеше, че съществуват богове и демони и макар и за пръв път да бе удостоен с такова височайше посещение, през живота си бе слушал за доста такива случаи. И понеже бог на го уби незабавно, това вероятно не влизаше в намеренията му, поне засега. Ковачът наведе глава и продължи да говори: — В Ломара няма богове, които да се възхищават от мен. Освен това нашите богове са твърди и тежки. Какво искаш от мен, странни боже?
— Аз не съм бог. Ако можеше да проникнеш през този мъждукащ заслон, ти с един удар на меча си би ми отрязъл главата и аз веднага ще умра.
— Разбира се, ти си като Сар… — Тедрик прекъсна говора си по средата на думата.
— Ясно, страхуваш се да го кажеш.
— Да, дори човек да е сам, боговете, следователно и жреците, които му служат, могат да ме чуят. Тогава човек ляга на плочата от зелен камък и губи мозъка си, черния дроб и сърцето си.
— Нас никой няма да ни чуе. Властта ми е достатъчна и ти обещавам това.
Тедрик не каза нищо.
— Разбирам съмненията ти. Добре, нека засега да оставим настрана тази тема. Кажи ми, ако искаш нещо да ме попиташ?
— Аз бих желал да знам, как чувам думите ти, макар ти да не произнасяш нито звук. Всъщност, неведоми са божиите пътища. Аз съм ковач и се опитвам да намеря или да направя много як метал, но който да не бъде крехък. Медта не става. Тя не се закалява. Желязото, което добивам, е или прекалено меко или прекалено твърдо и чупливо. Моите смеси и сплави в които влагам различни добавки, също се получават или меки или недостатъчно здрави.
— Е, какво пък, ще се опитам да ти помогна. Ти умееш да изливаш лошо желязо и сив чугун с ниско качество. При обикновените обстоятелства на твоя живот, ти никога не би се научил да правиш високовъглеродна стомана. Това ти трябва и ще ти покажа, как се изготвя.
— Ти можеш ли, Господарю? — очите на ковача направо се възпламениха. — И ще ме научиш?
— За това съм дошъл тук. Но въпросът, дали ще те уча или не, зависи от няколко обстоятелства, които следва да изясним. За какво ти е нужен метал, с други думи, каква е твоята цел?
— Най-великият от нашите богове, Сарпедион, е лош бог и аз смятам да го убия! — очите на Тедрик засвяткаха от омраза и огромните мускули по тялото му заиграха нервно.
— Лош ли? И защо?
— Във всичко е лош! — развълнуваният ковач повиши глас. — Какво хубаво има в бог, който умее само да убива и да вреди? Народът ни, Господарю, се нуждае само спокойно да работи и да не се страхува. Как можем ние в Ломара да живеем щастливо, когато всяка година се случват повече умирания отколкото раждания? Ние останахме прекалено малко. И всички ние, освен жреците, сме длъжни да работим непрекъснато и тежко, че да не умрем от глад.
— Това потвърждава догадките ми. Кажи ми, ако успееш да получиш високовъглеродна стомана, какво ще правиш с нея?
— Ако ми дадеш божественият метал, Господарю, аз ще изкова меч и доспехи. С острия меч ще сека медта и обикновеното желязо. Бронята ще ме предпазва от медните и железни мечове. Това ми е нужно, да премина през тълпата въоръжени жреци и техните наемници.
— Сам ли? Но защо?
— Защото не мога да искам от никого помощ, както не мога да кажа на никого за моята цел. Всеки, който разбере това, много скоро ще се озове на зеления жертвеник. Жреците отдавна ме подозират. Но аз съм най-добрият ковач в Ломара и затова съм още жив. И докато съм жив ще търся, това, което търся!
— Предполагам, че за сражение с цял отряд войници ти трябва нещо повече от добър меч и броня. Ти си един голям оптимист, мой млади дивако!
— Този метал е единственото, за което те моля, Господарю — упорито каза ковача. — Останалото е моя
