възрастта, а?
— Не мога да съдя, сир. И ще избия зъбите на всеки, който се осмели да обсъжда подобни неща, които оскърбяват Трона.
— Какво! — изрева монархът. — На моята възраст…
— Татко, спри! — каза твърдо Роана. — Ти си цар, бъди цар!
Гневните им погледи се кръстосаха. Нито царят, кипящ от ярост, нито принцесата, раздразнена до дъното на душата си, се канеха да отстъпват. Накрая Роана прекъсна напрегнатото мълчание.
— Противно ми е да говоря, Тедрик, но той е готов да свари в кипящо масло или да зарови жив всеки, който му каже нещо неприятно, макар и да е истина. Но мен, татко, нито можеш да ме свариш, нито да ме закопаеш, нито да ме накажеш — защото иначе ще разтроша царството на парчета като пъпеш. Време, да много време, измина когато за последен път някой ти е казвал истината. Чуй я отново, мой любими стари негоднико. Прекалено дълго се въргаляш сутрин в постелята, прекалено много бутилки пресушаваш, прекалено много мацета пропълзяват в леглото ти. Стрелбата, фехтовката и лова биха ти били повече от полза.
Обърканият цар се опита да даде отговор на унищожителната критика, но не успя нищо да измисли. Тогава той се обърна към Тедрик:
— Ти… ти би ли могъл да кажеш подобно нещо? Сигурен съм, че не!
— Разбира се, че не, сир! — увери го ковачът напълно искрено. — И дори казаното да е истина, може да се оправи. Преди да стигнем Марката, ръката ти ще бъда отново твърда, а окото — остро.
— Възможно е — заяви дъщерята с нотка на съмнение в гласа. — Ако той следва твоя пример, Тедрик, в отношение на виното и мацетата, то да. Иначе — не. Кажи ми, колко чаши изпиваш дневно?
— Обикновено една, на вечеря.
— А по време на поход? Помисли добре, приятелю мой.
— О, аз имах предвид в града. В полето, естествено, е повече.
— Ето, виждаш ли, татко?
— Какво да виждам, пиленцето ми? Ти ме притисна до стената. От тази минута до връщането ми от похода, кълна се, че ще следвам примера на твоя добродетелен приятел: той една чаша, и аз една чаша, той едно маце и аз едно маце! Това обещание ли искаше да измъкнеш от мен?
— Да, татко мой и царю мой! Аз знам, ти ще направиш така, както ми обеща. — Тя така страстно го прегърна, че почти го откъсна от земята, млясна го два пъти и се отдръпна.
— Бих искал да поговорим за това-онова, сир — побърза да каже Тедрик, преди мислите на царя да се прехвърлят на други обекти. — Например, за въоръжението. Имам достатъчно божествен метал, от който да направя оръжие и брони за трима души. За теб, за мен и за капитан Скайр от гвардията ти. Моля те, сир, откажи се от старите обичаи и навлече стоманената броня вместо златната: тя не става за нищо по време на битка.
— Страхувам се, че си прав, но е невъзможно. Царят на Ломара носи само злато. Той се сражава в злато и ако е писано, трябва да умре в злато.
Тедрик знаеше, че така ще стане. Това противоречеше на здравия смисъл, това бе пълна глупост, но това бе чистата истина. Нито един ломарски монарх не бе нарушавал древната традиция. Това бе станало част от царските задължения, дръзко да се перчи в блестящи златни доспехи сред морето от сиви железа. Този факт, че бащата на Фагон и дядо му, и още шест поколения предци са загинали в ослепителното, но безполезно въоръжение, нищо не означаваше за царя, както впрочем и за Тедрик, ако той бе в същото положение. Но сега можеше да се измисли нещо.
— Нужен ти е здрава златна броня, сир. Защо стоманата да не покрием със злато?
— Идеята е добра, лорд Тедрик. Но се страхувам, че е неосъществима. Ако към стоманата се прикрепят дебели златни листове, бронята ще стане прекалено тежка. Ако слоят злато е тънък, то при удар ще се разлети на парчета и измамата ще се разкрие. Какво друго можеш да измислиш? Слушам те.
— Не зная, сир… — замисли се Тедрик. — Аз съм виждал, как от злато коват тънки листове… но не чак толкова тънки… може да се опитам да ги разкова още повече… и да ги закрепя на бронята от божествения метал с лепило или смола… Ти ще наденеш ли такова въоръжение, сир?
— До, скъпи мой Тедрик. С радост. Но при условие, че златото няма да се цепи на парчета по-големи от пръст при удари с меч или брадва.
— Големи колкото пръст ли? Хм… Драскотините и цепнатините могат да се заличат преди изгрев слънце на следващия ден… Но някое голямо парче?… Ще помисля, сир.
— Опитай, и нека великия Лосир насочва ръката ми.
Тедрик отиде в двореца и получи от хазната няколко масивни златни слитъка. Върна се в работилницата си и започна да кове златото на тънки гладки листа, подходящи за покриването на броня.
Ковеше… Ковеше… Ковеше…
И разваляше… Разваляше… Разваляше…
Така изминаха три седмици. Жалкият плод на труда му лежеше на наковалнята. Тедрик внимателно удряше с малко чукче, като се стараеше да изравни повърхността на листа. Ръката му трепна и от прекалено силният удар златната пластина се разлетя на парчета.
Тедрик рязко се изправи, изрева гневно и запрати чука в близката стена. И сякаш извикан от небитието от яростния вик, във въздуха възникна познатия светещ механизъм, в който седеше могъща фигура. Неподвижен и мълчащ, Лосир гледаше право в ковача.
Тедрик прекъсна цветистото проклятие на девосиански и премина на по-подходящия за беседа с божеството ломариански език.
— Кажи ми, Повелителю мой, по силите ли е на човек да направи нещо полезно от тази гадна, огъваща се и проклета гнусотия?
— Без затруднения. И не само е възможно, но и леко за осъществяване, ако имаш необходимите оръдия и технология. — нечувания с ушите глас на Лосир гърмеше в главата на Тедрик като грохота на огромен орган. — В твоето време още нищо не е известно за проката и запояването на златото, макар необходимите съоръжения ти да можеш да изработиш спокойно. Чукът и наковалнята не са подходящи за тази работа. Слушай внимателно и запомняй добре. Ти трябва да вземеш…
На разсъмване ломарианската армия тръгна на поход. Първи, като се разпръснаха нашир и длъж, поеха разузнавачите: бързи и издръжливи, прекрасни бегачи, облечени в туники и кожени сандали, те носеха само леки лъкове и по няколко стрели. Следваха ги ловците. Те също вървяха на широк фронт: на голите им гърбове висяха мощни далекобойни лъкове и колчани пълни с трифунтови стрели.
Тежката конница, обградила плътно царския стяг и самия Фагон в новата сияеща броня, се предвождаха от Тедрик и Скайр. Царската гвардия не беше многочислена, но отлично въоръжена: в състава й влизаха само чистокръвни ломарианци. Обикновените коне не бяха в състояние да издържат воин в тежка броня и пълно въоръжение, но фермерите на Средна Марка бяха създали породи, които притежаваха необходимите размери и сили.
Зад тях центурия след центурия се движеше леката кавалерия: конни мечоносци и копиеносци, следвани от многочислените отряди на пехотата. В тила на армията фургони с огромни колела бяха натоварени не само с обичайните припаси и военни оръжия, но и хиляди самуни хляб. Този плосък, тежък и груб хляб печаха от линга, растение приличащо на ръж, основната зърнена култура в долината на Лотара.
— Хляб ли, сир? — поразен запита Тедрик, когато Фагон за първи път му изложи идеята си. Населението на Марката седмици и месеци живееше само на месо. Такава диета дори изобилна бе недостатъчна на един мъж да натрупа нужните тегло и сила. За хората от границата късче хляб с големина на длан бе истински разкош. — Хляб! Цял самун на ден на човек?
— Точно така! — ухили се Фагон. — Всички фермери по пътя ни ще платят данъците си във вид на зърно, а Шойлен, ако е нужно, ще закупи още. На всеки човек по самун хляб дневно и месо, колкото може да изяде. И никакви грабежи. Ние отиваме към Мидуел, където фермерите държат яки кучета за охрана на посевите от диви животни. Шум по границата не ни е необходим.
Няма нужда подробно да се описва дългия път, който извърши бавно армията. Като напусна Ломпор
