Предполагам, че тогава Тедрик би могъл да измени картата на света. Той не е бил глупав, само извънредно упорит и е имал нужда от умен ръководител. Фагон би съумял да вложи известно количество здрав смисъл в главата му.
— Но Фагон е загинал — суховато издекламира Скандос, — и от този миг всяко решение на Тедрик се оказва погрешно. Но да се върнем към нашата работа.
— Добре, шефе. Аз ще погледна резултатите от осемстотин и дванадесетия опит.
След тези думи Фурмин тръгна към вратата на лабораторията.
И тогава Скандос Едно започна да действува. Бе му съвсем ясно, че в реалността на Втората Временна Линия можеше да съществува само един единствен Скандос. Един от тях трябваше да изчезне напълно, веднага и навеки. Той не изпитваше никакво желание да убива двойника си, но това бе единственият начин да спаси собствения си живот и така всъщност цялата цивилизация.
Без да се бави, се синхронизира във времето и стреля в главата на нищо не подозиращия Скандос Две. Сега вече той принадлежеше на тази реалност. Машината на времето и простряното на пода тяло мигновено изчезнаха. Те нямаха място на Втората Временна Линия!
Разбира се, подобни действия биха могли да родят ново разклонение в потока на времето, но това не безпокоеше особено Скандос. В плановете му влизаше още по-сериозно вмешателство във временният континуум.
Той направи пласмасово копие на медната статуя изляна от Тедрик и в този лик се яви пред народа на Ломар, като се обяви за бог Лосир. Върна се назад, сега вече на Третата Временна Линия и премахна Скандос Три. Възможно бе да възникне необходимост от още едно въздействие, за да насочи събитията в необходимата посока. Но за това по-определено би могъл да се произнесе, след като изучи реалността на Третата Временна Линия. Тогава ще замени със себе си и Скандос Четири.
Но какво от това? Той не се съмняваше, че ще може да извърши още два пъти това, което вече бе извършил два пъти!
Трима души за миг замряха до страшния олтар на бог Сарпедион. Цар Фагон разбра, че полуголата му дъщеря трябва с нещо да покрие тялото си.
— Флайснер, дай наметалото си! — заповяда той кратко.
Леди Роана се освободи от прегръдките на покритите със стомана ръце на Тедрик и наметна на рамената си предложената и дреха. Не можеше да се каже, че благоприличието бе запазено напълно. Късата модна дреха не стигаше и до средата на бедрата на придворния, а принцесата бе доста по-висока от него.
— Капитан Скайр — бързо продължи царят и посочи въргалящите се трупове. — Тази мърша хвърлете в реката. — после показа парчетата на статуята. — Заповядай на хората си да почистят тук и да въведат подобаващ ред.
Капитанът извряка нужната заповед. Тедрик се обърна към момичето, което продължаваше да стои до него и я изгледа. На изразителното й лице се бяха смесили и възхищение, и възторг, и благоговение.
— Не разбирам, откъде ме познаваш, леди Роана — каза й ковачът. — Ти се държиш така, сякаш аз съм твой стар и изпитан приятел. Това е велика чест, но защо? Аз, естествено те познавам, но как би могла ти да чуеш за мен, простия човек?
— Ти не си прав, лорд Тедрик, всъщност не, не „лорд“; отсега ти си просто Тедрик, а аз — Роана! Не си прав, познавам те отдавна. Малко са тези, в чиито жили тече чиста древна кръв, които винаги се отделят от тълпата, а ти си дори над тях. Кой друг притежава подобна сила на ръцете и духа? Аз не съм страхлива, повярвай ми, но на олтаря мъжеството ме напусна. Не можах да вдигна оръжие против бога. Разтрепервам се само при мисълта за това, което направи. И аз не зная как успя да го извършиш.
— Ти се страхуваш от Сарпедион, леди Роана, подобно на много други хора. Аз го ненавиждам.
— Казвай ми просто Роана, Тедрик. Не забравяй това…
— Роана… Благодаря, господарке моя. Тази чест е по-висока от даденото ми благородно звание от баща ти… Страхувам се само, че не ми подхожда особено. Аз продължавам да се чувствувам прост ковач.
— Прост ковач ли? Аз вече забравих за това, Тедрик. Ти по заслугите си се явяваш най-висш сред висшите! Моят баща, царят, знае какви са достойнствата ти. Той отдавна би трябвало да те включи в благородното съсловие. Благодарение на Сар… благодарение на боговете това най-после стана. Чистата кръв е по-високо от празните титли. Тронът притежава власт да дава или отнема благородните звания, но не може да влее в жилите на безродника чиста кръв и да всели мъжество в сърцето на страхливеца!
Тедрик не знаеше какво да отговори на тази огнена реч и реши да измени темата:
— Ти напомни на баща си, царят, за Сагите. Какво казват те?
— Ще дойде време и ще ти разкажа — леди Роана бързо си върна обикновеното ледено спокойствие. — За такива неща не бива да се говори в подобно положение, аз сега съм мръсна и полугола. Да почакаме, нека първо се изкъпя и преоблека.
Роана тръгна към изхода с такова достойнство, сякаш бе облечена в разкошни царствени дрехи. Като я изпрати с продължителен поглед, Тедрик се обърна към царя.
— Сир, забелязах, че мъдрата леди Трейси те съпровождаше.
— Не само ме съпровождаше — подсвирна царят. — Тя видя всичко, чу всичко и знае всичко, повече от нас двамата взети заедно. Но защо ти е? Мислиш, че от нея ще стане добра върховна жрица?
— При това отлична. Къде по-добра от леди Роана. Тя по-млада и… е… притежава и повече святост, нали?
— Може би — отбеляза скептично Фагон и като се огледа повика: — Трейси!
— Аз съм тук, татко — отвърна приятен глас.
Леди Трейси, втората дъщеря на царя, бе също така висока и стройна като Роана, но с нежно-сини очи и дълги коси с цвят на узряло жито.
— Ела тук. Искаш ли да станеш върховна жрица на бог Лосир?
— О, да! — изписка тя от радост, но бързо изтрезня. — Макар и… ако си помисля, че… май не… не. Та аз се каних да се омъжа и да имам деца… пет или шест, дори седем. Но възможно е, сега да стана жрица и след време да… прехвърля задълженията си на някой друг…
— Не е необходимо, господарке — прекъсна я Тедрик, докато Фагон размишляваше над това предложение. — Лосир не е такъв бог като Сарпедион. Той желае хората да се плодят и да живеят в изобилие и щастие. Затова жрицата на Лосир може да се омъжи, когато пожелае и да има колкото си деца поиска.
— Тогава аз съм вашата върховна жрица, сир! Веднага ще наредя да ми приготвят свещени златни дрехи! — след тези думи Трейси затича с всички сили към стълбището, което водеше към площада на върха на храма.
— Лорд Тедрик, сир — дебелият капитан Скайр почтително наведе глава и зачака възможност да говори с ковача.
— Кажете, капитане!
— Моите хора… както им бе заповядано… събраха, хм, тези… аз искам да кажа… — обърка се старият войник. — С телата на жреците и останалите лесно се справихме… дори събрахме почти всички парчета от статуята на бога, но… сърцето му… и останалото… ние не знаем, дали ти не ще поискаш да ги вземеш със себе си… освен това се боим, че…
— Това е моя работа, капитане, само моя. Намери ми някаква чанта или поне чувал.
— Добре, сир! — облекчено извика капитанът и след малко се върна, като протегна на ковача чанта от прекрасна мека кожа.
Тедрик я взе и тръгна към пиедестала, където преди стоеше статуята. После се наведе и не без известен трепет (въодушевлението от битката бе минало) прибра сърцето, черния дроб и мозъка на Сарпедион в чантата. Извърши го не много внимателно, но и без показна небрежност. Метна на гърба си багажа и тръгна към стълбата.
— Събери хората — каза на царя и поясни. — Тогава ние ще принесем тези неща в жертва на новия бог Лосир.
