На върха на дюната се изкачи момченце, осем-десет годишно, и затича към майка си.
Бенджакомин се напрегна като кобра пред атака. Погледът му се изостри, клепачите му се присвиха.
Ето я плячката му. Нито прекалено млада, нито прекалено възрастна. Ако жертвата бе твърде млада, нямаше да знае отговора; ако бе прекалено стара, нямаше изобщо смисъл да разговаря с нея. Норстрилийците се славеха с бойните си умения; зрелите хора от този народ бяха прекалено силни умствено и физически, за да бъдат атакувани.
Бенджакомин знаеше, че всички крадци, които бяха приближили планетата на норстрилийците — които се бяха опитали да нападнат бленувания свят на Стара Северна Австралия — изгубваха контакт със собствения си народ и загиваха. Никой повече не чуваше и думица за тях.
И въпреки това той беше наясно, че стотици хиляди норстрилийци знаеха тайната. От време на време дори се шегуваха на тази тема. Когато бе младеж, бе чувал такива шеги, а ето, че беше вече възрастен мъж и нито веднъж не се бе добрал до отговора. Животът струваше скъпо. Живееше вече трети живот, а животите му бяха откупени по честен път от народа му. Всички те добри крадци, бяха платили придобитите с толкова усилия пари, за да получат лекарството, благодарение на което най-великият измежду тях продължаваше да живее. На Бенджакомин насилието не му се нравеше. Ала когато то прокарваше пътя към най-големия обир на всички времена, той бе склонен да го употреби.
Жената отново го погледна. Маската на злото, която се бе мярнала върху лицето му, отстъпи място на добродушно изражение; беше се успокоил. Тя го погледна тъкмо в мига, когато постигна покоя. И го хареса.
Усмихна се и с типичното за норстрилийците притеснение рече:
— Бихте ли погледали за малко сина ми, докато се изкъпя? Мисля, че сме се виждали в хотела.
— Нямам нищо против — каза той. — С удоволствие. Ела тук, синко.
Джони закрачи през облените в слънце дюни към смъртта си. Приближи се досами врага на майка си. Но тя вече се беше обърнала. Опитната ръка на Бенджакомин Боузърт се протегна напред. Хвана момчето за рамото. Обърна го към себе си и го натисна да седне. Преди детето да успее да извика, Бенджакомин заби в него иглата с лекарството на истината.
Джони реагира единствено на болката, но сетне, когато силният опиат задейства, почувства съкрушителен удар вътре в черепа си.
Бенджакомин погледна към водата. Майката плуваше. Май погледна към тях. Но очевидно не се безпокоеше. Стори й се, че детето като че гледаше нещо, което непознатият му показваше най- спокойно.
— Хайде сега, синко — рече Бенджакомин, — кажи ми каква е външната отбрана?
Момчето не отвърна.
— Каква е външната отбрана, синко? Каква е външната отбрана? — повтаряше Бенджакомин. Момчето все още не отговаряше.
По кожата на Бенджакомин Боузърт пробягаха тръпки на ужас; усети, че бе поставил на карта собствената си безопасност на тази планета, бе поставил на карта плановете си заради тази възможност да разкрие тайната на норстрилийците.
Бяха му попречили с простички, елементарни средс-ства. Момчето вече бе обработено да устои на нападение. Всеки опит да бъде изтръгнато насила познание от него водеше до предварително програмирана реакция на пълно онемяване. Момчето буквално не бе в състояние да говори.
Майката се обърна, мократа й коса блестеше на слънцето, и извика:
— Всичко наред ли е, Джони?
Бенджакомин й помаха с ръка.
— Показвам му снимките си, госпожо. Харесват му. Не се безпокойте.
Майката се поколеба, но сетне се обърна отново и заплува бавно навътре.
Попаднал под пълното въздействие на наркотика, Джони седеше лек като перце, като инвалид в скута на Бенджакомин.
Бенджакомин рече:
— Джони, ти сега ще умреш, ще изпиташ ужасни мъки, ако не ми кажеш онова, което искам да узная. — Момчето се опита съвсем слабо да се пребори с хватката му. Бенджакомин повтори: — Ще ти причиня болка, ако не ми кажеш онова, което искам да науча. Каква е външната отбрана? Каква е външната отбрана?
Момчето се опита да се бори и Бенджакомин разбра, че то не се мъчеше да се освободи, а се опитваше да изпълни заповедите му. Остави го да се свлече от ръцете му и момчето започна да пише с пръст по мокрия пясък Буквите изпъкваха достатъчно добре. Зад тях се замержелея нечия сянка.
Бенджакомин — нащрек, готов да се извърне, да убие или да побегне — се отпусна на пясъка до момчето и каза:
— Чудесна главоблъсканица. Много я бива. Я ми покажи още някоя.
И той се усмихна на преминаващия покрай тях мъж. Не го познаваше. Непознатият го изгледа с любопитство, което се стопи, когато видя приятното лице на Бенджакомин — тъй нежно и внимателно си играеше с детето, пръстите на което все още изписваха буквите по пясъка.
И загадката се появи в думите: МЪНЕНКИТЕ КОТИТА НА МАМА ХИТЪН.
Жената се връщаше от морето — една майка, изпълнена с въпроси. Бенджакомин тръсна ръкава на палтото си и измъкна втората игла — бързодействаща отрова, чието идентифициране щеше да отнеме дни или дори седмици на лабораторни изследвания. Заби я направо в мозъка на момчето, под кожата, досами чертата на косата на врата му. Свръхтвърдата игла потъна в черепа. Момчето бе мъртво.
Убийството бе извършено. Бенджакомин небрежно изтри тайната от пясъка. Жената се приближи още повече. Той я извика, тонът му бе изпълнен с леко безпокойство.
— Госпожо, по-добре побързайте, мисля, че синът ви придна от жегата. Той предаде тялото на сина на майка му. Върху лицето й се изписа тревога. Изглеждаше изплашена и обезпокоена Не знаеше какво да стори. Няколко ужасно дълги мига тя се взираше втренчено в очите му. Двестата години подготовка обаче си казаха думата…Тя не откри нищо. Убиецът не издаваше с нищо престъплението си. Ястребът бе приел образа на гълъб. А чувтвата му бяха скрити зад изражението на тренираното му лице.
Бенджакомин потъна в покоя на професионалната си самоувереност. Бе готов да премахне и нея, макар да не бе сигурен дали бе в състояние да убие възрастна норстрилийка.
— Вие останете при него — рече услужливо той, — а аз ще изтичам до хотела за помощ. Ще побързам.
Той се обърна и побягна. Един служител на плажа го видя и хукна към него.
— Детето припадна — извика той.
Върна се навреме до майката, за да види как нелепата и загадъчна трагедия бе изписала следите си върху лицето й, а заедно с това и нещо повече: съмнението.
— Той не е припаднал — рече тя. — Мъртъв е.
— Не може да бъде — Бенджакомин бе много внимателен. Искаше да е внимателен и учтив. Наложи си съчувс-твието му да заструи както от позата му, така и от най-малкото мускулче на лицето му. — Не може да бъде. Преди минута си говорех с него. Писахме по пясъка малки главоблъсканици.
Майката заговори с кух, съсипан глас, който звучеше така, сякаш никога нямаше да намери вярното звучене на човешката реч, а щеше завинаги да си остане във фалшивата тоналност на неочакваната мъка.
— Той е мъртъв — рече тя. — Вие го видяхте да умира, както, предполагам, го видях и аз. Не мога да разбера какво се е случило. Детето бе натъпкано със сантаклара. Имаше да живее хиляда години, а ето, че е мъртво. Как се казвате?
Бенджакомин отвърна:
— Елдън. Търговец съм, госпожо. Много пъти съм идвал тук.
3.
Мъненките котита на Мама Хитън. Мъненките котита на Мама Хитън.
