Кордуайнър Смит
Мъненките котита на мама Хитън
Лошите взаимоотношения предпазват от кражба. Добрите взаимоотношения подпомагат кражбата. Отличните взаимоотношения ликвидират кражбите.
1.
Луната се въртеше. Жената наблюдаваше. Върху лунния екватор бяха шлифовани двайсет и един блестящи фасета. Нейната задача бе да я въоръжи. Тя бе Мама Хитън, Господарката на Оръжията на Стара Северна Австралия.
Беше руменолица, весела блондинка на средна възраст. Очите й бяха сини, гръдта — тежка, а ръцете — силни. Приличаше на майка, макар единственото й дете да бе починало преди много поколения. Сега бе в ролята на майка на една планета, а не на човешко същество; норстрилий-ците спяха спокойно, защото знаеха, че тя е на поста си. Оръжията й бяха потънали в своя дълъг, болезнен сън.
Тази нощ тя погледна за стотен път към контролното табло. Бе тихо и спокойно. Не премигваха никакви предупредителни сигнали. И въпреки това усещаше, че врагът бе някъде там, във Вселената — враг, готов да нападне нея и нейния свят, да заграби неизмеримото богатство на норстрилийците — и затова тя изсумтя от нетърпение. Ела, незначително човече, помисли си. Ела, дребосъко, ела и умри. Не ме карай да те чакам дълго.
Усмихна се на нелепостта на собствената си мисъл.
Тя го очакваше.
А той не го знаеше.
Той, разбойникът, бе съвсем спокоен. Името му бе Бенджакомин Боузърт и бе твърде вещ в изкуството да постига покоя.
Никой в Сънвейл, тук, на Ттиоле, не можеше да предположи, че той бе Главен управител на Гилдията на крадците, обучени под ярката теменужена светлина на тази звезда. Никой не можеше да долови в него дъха на Виола Сидерея. „Виола Сидерея, бе казала Лейди Ру, някога е бил най-красивият от всички светове, а сега е най-отвратителният. Неговите жители някога бяха образец за човечеството, а сега са крадци, лъжци и убийци. Човек може да усети мириса на душите им посред бял ден.“ Лейди Ру бе умряла преди доста години. Уважаваха я много, но в случая грешеше. Никой не можеше да долови миризмата на разбойника. И той го знаеше. Той не бе „по-грешен“ от кулата, която дебне ято трески. Животът изисква да се живее, а той бе обучен да преживява тъкмо така — в търсене на плячка.
Как инак би могъл да живее? Виола Сидерея бе фалирала преди много години, още когато фотонните ветрила изчезнаха, за да отстъпят място на планоформите (оптико-материализационните кораби), които шареха безшумно между звездите. Предците му бяха захвърлени да измрат на тази изоставена планета. Но те отказаха да умрат. Екологията им мутира и те се превърнаха в хищници спрямо хората, приспособени от времето и генетиката за своите ужасни цели. А той, разбойникът, бе шампионът на своя народ — най- добрият сред най-добрите.
Той бе Бенджакомин Боузърт.
Заклел се бе да ограби Стара Северна Австралия или да умре; нямаше обаче никакво намерение да умира.
Плажът на Сънвейл бе топъл и приятен. Ттиоле бе свободна и обикновена транзитна планета. Оръжията му се състояха от късмет и от самия него: той възнамеряваше да се възползва добре и от двете.
Норстрилийците можеха да убиват. Той също.
Обаче в този момент, на това място, той бе в ролята на доволен турист на един красив плаж. Другаде и в друго време би могъл да се превърне в пор сред зайци, в ястреб сред гълъби.
Бенджакомин Боузърт, Крадец и Управител. Той не знаеше, че някой го очакваше. Някой, който не знаеше името му, бе готов да разбуди смъртта, само заради него. Все още бе спокоен.
Ала Мама Хитън не бе спокойна. Тя го усещаше съвсем слабо, още не можеше да го открие.
Едно от оръжията изпръхтя. Тя го обърна на другата му страна. На хиляди светлинни години от нея Бенджакомин Боузърт крачеше усмихнат към плажа.
2.
Бенджакомин се чувстваше като турист. Загорялото му лице бе спокойно. И гордите му, присвити очи излъчваха покой. Красивата му уста, дори и без очарователната си усмивка, загатваше благост в ъгълчетата си. Изглеждаше привлекателен, без изобщо да излиза извън рамките на нормалното. Изглеждаше и много по-млад отколкото бе всъщност. Крачеше с пружинираща, безгрижна стъпка по плажа на Сънвейл.
Вълните прииждаха с бели гребени, досущ като сриващите се вълни на Майката Земя. Населението на Сънвейл се гордееше, че техният свят приличаше тъй много на Люлката на човечеството. Малцина я бяха виждали въобще, но всички поназнайваха история и мнозина изпитваха истинско вълнение, когато си помислеха за древното правителство, което още упражняваше политическата си власт над целия космос. Методите на Земята не им се нравеха, но изпитваха уважение и боязън към нея. Вълните им напомняха за привлекателната страна от образа на Земята; не искаха да си спомнят за недотам симпатичните й черти.
А този мъж бе като привлекателните страни на старата Земя. Не можеха да усетят силата, която се таеше в него. Жителите на Сънвейл му се усмихваха разсеяно, когато, запътен към плажа, минаваше покрай тях.
Атмосферата бе приятна и всичко около него излъчваше спокойствие. Обърна лице към слънцето. Затвори очи. Почувства как топлите лъчи проникват през клепачите му и го изпълват с вътрешната светлина на покоя и с насърчителния досег на слънцето.
Бенджакомин мечтаеше за най-големия обир, който човек изобщо бе замислял. Мечтаеше да открадне огромно съкровище от най-богатия свят, който човечеството някога бе съградило. Мислеше си за това какво щеше да се случи, когато най-сетне отнесеше съкровището си на Виола Сидерея, където бе израсъл. Бенджакомин извърна лице от глънцето и лениво огледа другите хора на плажа. Засега в полезрението му не попаднаха норстрилий-ци. Не бе трудно човек да ги разпознае. Едри червендалести хора; превъзходни атлети и въпреки това по своему невинни, млади и много, много корави. Готвил се бе за този обир двеста години, за целта животът му бе продължаван от Гилдията на крадците на Виола Сидерея. В него се въплъщаваха мечтите на собствената му обедняла планета — някога кръстопът на търговията, а сега изпаднала в ролята на преден пост за грабежи и обири. Забеляза една норстрилийка да излиза от хотела и да се запътва към плажа. Поизчака, сетне я погледна и отново замечта. Трябваше да зададе въпрос, на който нито един възрастен австралиец нямаше да отговори.
„Странно — помисли си той, — че и сега ги наричам австралийци. Това е старото, древното земно име на най-богатия, храбър и силен народ. Деца-борци, завзели половината свят… те и до днес още са тирани на цялото човечество. Те държат богатството. Те притежават сантакларата, а другите народи живеят или умират в зависимост от търговията си с норстрилийците. Но не и аз. Не и моят народ. Ние сме хора-вълци спрямо останалите.“
Бенджакомин изчакваше спокойно. Загорял от лъчите на много слънца, той изглеждаше на четирийсет, макар да бе на двеста години. Носеше се нормално, като обикновен летовник. Би могъл да бъде международен тър-говец, опитен комарджия, помощник-директор на междузвездно летище. Би могъл дори да бъде детектив, обс-лужващ търговските пътища. Но не бе. Беше си крадец. И бе толкова добър крадец, че хората сами се обръщаха към него и оставяха богатствата си в ръцете му, защото бе тъй спокоен, вдъхващ доверие с тези свои сиви очи и руса коса. Бенджакомин изчакваше. Жената му хвърли един поглед — бърз поглед, изпълнен с явно подозрение.
Ала онова, което видя, сигурно я успокои. И тя мина покрай него. Извика по посока на дюните:
— Хайде, Джони, тук можем да поплуваме.
