Глупавата фраза препускаше из съзнанието му. Коя бе Мама Хитън? Чия майка бе? Какво означаваше думата котита? Грешно изписано котета? Малки котки? Или нещо съвсем друго?
Нима бе убил един тъпак, за да получи тъп отговор?
Колко още дни трябваше да остане тук с тази изпълнена със съмнения, колебаеща се жена? Колко още дни трябваше да наблюдава и да изчаква? Искаше да се върне на Виола Сидерея; да отнесе тайната, независимо колко неясна бе, за да бъде проучена от народа му. Коя бе Мама Хитън?
Наложи си да излезе от стаята и да слезе във фоайето.
Приятното еднообразие на хотела бе толкова всепоглъщащо, че гостите го изгледаха с любопитство. Той бе свидетелят на смъртта на момчето на плажа.
Неколцина живеещи само заради клюките във фоайето сплетници бяха пуснали фантастичната версия, че той убил детето. Други оспорваха тези истории, като твърдяха, че познавали Елдън много добре. Това бе Елдън Търговеца. Смехотворни твърдения.
Хората не се бяха променили кой знае колко, дори след като планоформите с техните изпълнителни капитани, разположили се в самия им център, сновяха между звездите, дори след като можеха да се реят сред най-различни светове — стига да имаха пари да платят за пътуването си — като листа, понесени от мекия, игрив вятър. Бенджакомин бе изправен пред трагична дилема. Знаеше много добре, че при първия опит да разшифрова отговора щеше да налети върху защитните системи, изградени от нострилийците.
Стара Северна Австралия бе неизмеримо богата. Известно бе надлъж и нашир сред всички съзвездия, че норстрилийците плащаха на наемници, на бойци в контрашпионажа, на тайни агенти, както и за предупредителни средства.
Дори и Люлката на човечеството — самата Майка Земя, която не можеше да бъде купена с пари — бе изкушена от лекарството на живота. Една унция сантаклара в кристалообразно състояние, наричана струун, можеше да удължи живота с четирийсет до шейсет години. Останалият свят ползваше струун с грамове и килограми, докато в Северна Австралия го рафинираха с тонове. С подобно богатство норстрилийците притежаваха един невъобразим свят, чиито ресурси надхвърляха всички понятни граници на купеното с пари. Можеха да купят всичко. Защото плащаха на други хора с живот.
От стотици години ползваха тайни фондове за заплащане услугите на чужденци, които да се грижат за безопасността им.
Бенджакомин си стоеше там, във фоайето. Мъненките котита на Мама Хитън.
В съзнанието му бе събрана информация за мъдростта и богатството на хиляди светове, ала не смееше да попита където и да е за смисъла на загадката.
Изведнъж му просветна.
Неочаквано придоби изражението на човек, който бе намислил някоя забавна игра, който посрещаше с удоволствие едно хубаво развлечение, комуто предстоеше среща с интересен събеседник или пък дегустирането на ново питие. Хрумнала му бе наистина много щастлива мисъл.
Имаше един източник, който едва ли щеше да го издаде. Библиотеката. Можеше да провери поне очевидните, простите неща и да открие какво от тайната, извлечена от умиращото момче, съществуваше в сферата на общественото познание.
Да, безопасността му не бе подложена на необоснован риск; животът на Джони не бе пожертван напусто — само ако можеше да превърне някоя от четирите думи в ключ за разгадаване на тайната. Мама или Хитън или Мъненки, с нейното специално значение, или пък Котита. Тогава би могъл да си пробие път към плячката, която го очакваше на Норстрилия.
Ликуващ, той се завъртя на петата на десния си крак. Пое с лека стъпка към билярдната зала, зад която се намираше библиотеката. Влезе в нея.
Хотелът бе старомоден и много скъп. В библиотеката имаше дори книги с оригинални подвързии и направен от хартия. Бенджакомин прекоси стаята. Видя, че имаха „Галактическа енциклопедия“ в двеста тома. Извади тома от „Ха“ до „Хи“. Разлисти го отзад напред и ето го името „Хитън“. „Хитън, Бенджакомин — един от пионерите на Северна Австралия. Живял от 10719 до 17213 г. сл.Р.Хр.“ И това бе всичко. Бенджакомин се зарови в книгите. Думата „котита“ в този й странен правопис липсваше както в енциклопедията, така и в поддържания от библиотеката индекс. Излезе от залата и пое по стълбите нагоре, към стаята си.
„Мъненки“ също не изскочи от никъде. Навярно се дължеше на детинска грешка на момчето.
Реши да рискува. Майката, полусляпа от объркване и тревоги, седеше на стол с твърда облегалка в самия край на верандата. С нея разговаряха други жени. Знаеха, че съпругът й бе на път към дома. Бенджакомин приближи към нея и се опита да поднесе почитта си. Тя изглежда не го забеляза.
— Тръгвам си, госпожо. Отивам на съседната планета, но ще се върна през следващите две или три седмици. А ако трябва да ми зададете някакви неотложни въпро си, ще оставя адреса си в тукашната полиция.
Бенджакомин напусна ридаещата майка.
Излезе от тихия хотел. Получи пропуск с предимство.
Невзискателната полиция на Сънвейл не се възпротиви на неочакваното му искане за спешна изходна в крайна сметка той си имаше документи за самоличност, разполагаше и със средства, а за жителите на Сънвейл не бе характерно да се противопоставят на желанията на гостите си. Бенджакомин се качи на кораба и когато се запъти към кабината да си почине няколко часа, зад него пристъпи непознат мъж. Младееше, косата му бе разделена по средата на път, бе нисък на ръст и със сиви очи. Този мъж бе местният агент на норстрилийската тайна полиция.
Независимо, че бе толкова добре обучен крадец, Бен-жакомин не разпозна полицая. Изобщо не му бе минало през ума, че и самата библиотека бе включена в системата за безопасност и че думата „котита“, с характерния Й норстрилийски правопис, служеше като сигнал за тревога. И като я потърси в речника, той бе задействал тази тревога. Бе докоснал телта на „кльона“.
Непознатият кимна. Бенджакомин му отвърна със същото.
— Пътуващ търговец съм в очакване на следващата си сделка. Напоследък не ми върви много. Вие как се справяте?
— За мен няма значение. Не печеля пари; аз съм техник. Името ми е Ливърънт.
Бенджакомин го огледа внимателно. Човекът наистина приличаше на техник. Ръкуваха се едва-едва. Ливърънт рече:
— Ще се видим в бара по-късно. Мисля първо да си почина.
И двамата легнаха и почти не разговаряха, докато траещото само миг потреперване на планоформа не премина през целия борд. От книгите и от училище знаеха, че корабът преминаваше в двуизмерно състояние, докато, по един или друг начин, яростта на космоса се втичаше в компютрите, които пък, от своя страна, се командваха от изпълнителния капитан, управляващ кораба.
Знаеха за тези неща, но не можеха да ги почувстват. Усетиха единствено как ги жилна лека болка.
Успокоителното лекарство бе във въздуха, разпръсквано по вентилационната система на кораба. И двамата изпитаха леко опиянение.
Крадецът Бенджакомин Боузърт бе трениран да се съпротивлява на интоксикация и на объркване. Дори и най-малкият признак, че някой телепат се опитва да про-чете мислите му, щеше да се натъкне на свирепа, живо-тинска съпротива, имплантирана в подсъзнанието му още в началните години на обучението му. Боузърт обаче не бе подготвен да посрещне измамата на един тех-ник; на Гилдията на крадците в далечна Виола Сидерея никога не й бе хрумвало, че е необходимо да тренира хората си за съпротива срещу измамници. Ливърънт вече се бе свързал с Норстрилия — Норстрилия, чиито платен с пари пипала обхващаха вселената, Норстрилия, която бе вдигнала по тревога стотици хиляди светове само при мисълта за възможна злоупотреба.
Ливърънт се разбъбри.
— Бих искал да отида и по-далеч, отколкото при това пътуване. Бих искал да отида до Олимпия. На Олимпия можеш да си купиш всичко.
— Чувал съм за това — рече Боузърт. — Това е някаква странна планета на търговията, на която бизнесменът май няма много възможности, нали?
Ливърънт се засмя, смехът му бе весел и истински.
— Търговия ли? Те не търгуват. Те трампят. Те приемат откраднатите богатства на хиляди светове и ги
