Предполагам, че се издигахме не повече от четиридесет секунди, но ми се стори дяволски дълго, Сякаш времето спря. Чувах само грохота на водата, заслепен от блясъка на стъклената тръба, която отразяваше светлината от прожекторите. Въпреки че ударът ме бе изтощил, все още ми оставаше малко въздух. Нямах представа колко още ще продължи това. Ала ако след като достигнем тавана, трябваше да се смъкваме по тръба от другата страна, свършено бе с нас. Не виждах как ще ми стигне въздухът толкова дълго, а съм млад и як. Ще държа яке на мъртвец още преди да преминем и половината от пътя през Стабилния.
Опитах, но не можах да разбера устройството на цялата система. За да се поддържа цикъла на реката, бе нужно еднакви количества вода да минават през тавана от една страна и през земята от друга. Ако тръбата бе с размера на реката, скоростта на водата нямаше да се промени. Ако бе по-тясна, скоростта щеше да бъде невероятна. Нали? Колко ли тясна трябваше да бъде тръбата, за да се движи водата достатъчно бързо? Нямах химикал, лист хартия, калкулатор и бутилка алкохол и се отказах от изчисленията. Почти веднага след това се случи следното:
Стъклената тръба свърши. Стълбът от вода изскачаше няколко фута по-нагоре и се разпръскваше на всички страни. Чух Окланд да си поема дъх, когато паднахме и се ударихме във водата. Тя напираше зад нас и ни носеше. След малко силата на течението намаля. Все още не виждахме нищо, но инстинктивно драпахме да се отдалечим към по-спокойни води. След пет ярда приближихме парче суша. Добрах се до него и се строполих.
Окланд пристигна след миг, останал без дъх. Спогледахме се. Действащият приличаше на мокър плъх. Без съмнение, аз също изглеждах толкова елегантно. След миг се засмяхме, отначало тихо, после се запревивахме от смях, сочейки се един друг. Всеки път, когато единият се поуспокоеше, другият изгубваше контрол и първият отново се заразяваше. Така се кискахме дълго време — беше истерично, но ни се отрази добре.
Изморихме се и млъкнахме. Извадих цигара от вътрешния си джоб. Окланд си сложи очилата. Въоръжихме се с помагалата си за мислене и огледахме внимателно мястото.
Намирахме се в ниска тъмна стая с размерите на целия Стабилен Квартал. Таванът бе висок около десет фута. Малки крушки на пода разпръскваха слаба светлина на периоди, но ни бе достатъчна, за да разберем как работи съоръжението.
Вляво пред нас водната колона свършваше. Водата се изпомпваше на равни интервали. След миг един по един варелите изскочиха като коркови тапи и издрънчаха на пода при падането. Масата пристигна на парчета и това беше хубаво. Би могла да запуши тръбата, а това рано или късно щеше да обезпокои служителите, които се грижеха за инсталацията. Водата падаше в широкия канал, в който се бяхме ожулили.
Каналът се състоеше от две части. Едната минаваше встрани и зад нас, а другата беше надалеч. И двете леко криволичеха и така спомагаха за движението на водата. Отводни тръбички по протежението на канала изхвърляха на пода премерени количества вода. Стаята се разширяваше напред и надясно. Ниски насипи, дълги около шест фута, я разделяха на канали. Върху един от насипите се бяхме установили. Едва се забелязваше как подът леко се наклонява от мястото, където бяхме ние, към другата част на Стабилния.
Ето това не можах да разбера по отношение на колоната с вода. Вместо да изпомпват водата назад през тясна тръба или да запазят размерите на коритото на реката, те бяха направили обратното. Водата се разпръскваше по дължината на Квартала, разпределена в канали. Там, на дълбочина не повече от инч, тя преминаваше от другата страна, където вероятно се сливаше в едно при началото на Стабилната река.
— Чудно — отбеляза Окланд. Това означаваше, че и той бе преживял в тръбата същите вълнения като мен. Какъвто сбъркан всезнайко си беше, сигурно бе разработил нещата в главата си. Разбрал бе точно колко трябва да е тясна тръбата, за да оживеем. Осъзнал бе колко странно е всичко. Бе приятно изненадан, че все още е жив. Също като мен. Настроението ми се беше повдигнало, макар и малко. Окланд разтърси глава като старо уважавано куче и отърси водата от косата си. Заприлича на току-що екзекутиран на електрически стол. Свали си калните обувки и погледна нагоре към мен.
— И сега какво, г-н Старк?
— Наричай ме просто Старк — казах аз. Реших, че Окланд ми харесва. От чисто професионална гледна точка той бе човек, с когото се работи добре. Правеше това, което му кажеш, не плещеше глупости, не прекъсваше мисълта ми с безполезни предложения и също така не се оплакваше много-много. Освен това бе доста спокоен за човек на неговата възраст и с неговото минало. Аз съм свикнал да попадам на непознати места. Такава е историята на моят живот. Повечето Действащи, с няколко многоуважаеми изключения, биха се нуждаели от месеци лечение след подобно изживяване. А ето го него, изчаква спокойно следващото събитие. Харесвах го и това някак компенсираше проблема дали и кога ще се върнем вкъщи. Но така или иначе проблемът си оставаше.
— Ето какво ще правим сега — станах аз. — Тръгваме.
— Накъде? — Окланд се намръщи и красноречиво впери поглед в мрака.
— Нанякъде. Няма смисъл да стоим тук. Всяко движение нанякъде повишава вероятността да намерим изход.
Той кимна с одобрение.
— Ти не си Действащ, нали?
— Не — усмихнах се аз. — Не ми прилича.
— Жалко.
Грабнахме обувките си в ръце и тръгнахме по насипа. Ивицата суша бе малко по-широка от въжетата, по които се разхождат акробатите. Уморихме се и слязохме да вървим по канала. Шляпахме във водата. Чудех се дали да се върнем към края на помещението или да продължим към центъра. Окланд посочи пода.
— Виж!
Наведох се и разбрах какво иска да ми покаже. Оттам се издигаха леки мехурчета.
— Сякаш има процеп.
— Може би — отговорих аз. Изпълзях няколко крачки нагоре по канала, гледайки водата. Наистина, съвсем скоро открих друг поток мехурчета. След минута осъзнах, че се повтарят по канала точно през един ярд. — Мисля, че тази сутрин си имат ситен дъжд в Стабилния.
— Умно — Окланд веднага ме разбра.
Наистина беше добре измислено. В началото не се досетих, защото повечето Квартали с покриви не си създават проблеми с времето. Последното нещо, което биха направили, бе да развиват методи за изкуствени природни явления. Но, разбира се, в Стабилния беше различно. Те все още имаха нужда от природни явления. Това, което отхвърляха, бе външния свят. И затова, вместо да изпомпват водата по възможно най-бързия начин, те убиваха два заека с един куршум. Окланд приближи следващия канал.
— Тук не се виждат мехурчета — забеляза той. — Явно по този начин контролират времето. За слънчев ден само пускат водата по каналите, без да отварят дупките. Днес ще вали.
— Нищо чудно, че имат нужда от толкова бърз компютър — поклатих глава. Не можех да разбера това огромно безсмислено изобретение. Ако можеха да възприемат света такъв, какъвто бе и да се отворят за него, те щяха да си имат нормален дъжд без всичкото това високотехнологично перчене. Беше умно, но и някак глупаво. Тогава ме озари една мисъл.
— Хрумна ми нещо — казах аз и лицето на Окланд веднага светна. Вълнуващо бе да видя как вярата му в мен нараства. Харесвам тази черта в клиентите си. — Ще се разделим и ще повървим в различни посоки. Ще огледаме.
— Разбирам — каза мъдро той. — Защо?
— Няма идеални неща. Трябва тук-там малки количества вода да се губят от цикъла вследствие на конденза, разпръскването и изпаряването. След време всичко тук би се пресушило, ако отнякъде, не
— И откъде мислиш, че я получават?
— Всяко място е възможно — посочих тавана. — Върху този покрив пада дъждът, чиста вода от небето. Трябва да не са с всичкия си, за да не я използват. Може би има начин да разберем как влиза вътре.
Разделихме се. Взирахме се в сивия, безизразен таван, целия покрит с морски водорасли. Окланд се препъна в един насип и пльосна във водата. Престорих се, че нищо не съм забелязал. Не мисля, че подобно
