че ще ви го съобщя, само ако е уместно? Е, дойде му времето.
Прекалено сложно начинание бе за бандити да влязат в Центъра, да намерят и хванат Окланд, да го измъкнат от Квартала. И всичко това, без да бъдат разкрити. Какво друго бе възможно? Окланд да е изчезнал сам.
Това бе добра идея, но аз нямах доказателства, нито причини да предполагам, че той би извършил това. Но така или иначе мислите ми не бяха от значение. Пак трябваше да го открия. Не отлагах тези мисли, защото съм мързелив. Има си време и място за истината. Трябва да знаете, че не съм толкова глупав, колкото изглеждам. Освен това не е необходимо да ви казвам всичко. Така че наблюдавайте.
Но трябва да призная, че бях изненадан. Казвам
— О — казах отново. Окланд ме гледаше с повдигнати вежди. Замислих се за миг.
Ще ми обясниш друг път, ако искаш. Всъщност, предполагам, че ще се наложи да го направиш. Търсят те доста могъщи хора, способни на всичко. Те очакват от мен да те върна при тях.
Окланд се опита да каже нещо, но аз вдигнах ръка.
— Засега това само ще обърка нещата. В момента имам достатъчно проблеми, за които да мисля. Полицаите в хотела търсеха мен, не теб. Но сега ще узнаят, че има двама нашественици в Квартала. А знаят и как се казваш. Каквото и да ми кажеш, то няма да промени нещата. Не се ли измъкнем от Стабилния в най-скоро време, пиши ни мъртви.
От разговорите си със Снед бях научил доста за това как се побеждава ДНК-смъртта. С употреба на наркотика Стрим. Стрим прилича малко на Допаз, популярния наркотик, но ефектът му е по-силен от този на Допаз и никак не е забавен. Шиба генетиката ти, променя системата на нервите в мозъка. Възприятията не само се изопачават и деформират, а напълно се отчуждават от човека, пренасят го в абсолютно различна вселена, която по всичко прилича на кошмар.
Дълги години наред жителите на Квартала Обърни Се, лунатици, силно привързани към забавления, използвали Стрим толкова често и в такива дози, че естественият подбор изолирал и изхвърлил от Квартала онези, които не употребявали наркотика. След време той вече не им действал. Животът на Снед се дължеше на редовните дози Стрим. Те бяха толкова големи, че биха убили на мига стотина нормални души. Трудно е да прекараш останалата част от живота си с дигитален часовник на челото, жигосан като престъпник, но все пак и това е живот. За Окланд и мен нямаше избор. Ако ни заловяха или щяхме да умрем на мига, или след година.
И двата случая не бяха приятни.
Окланд кимна. Това отново го постави над нивото на обикновените ми случаи. Той разбра ситуацията.
— Съжалявам, че ускорих нещата за теб. Но рано или късно те щяха да се появят.
— Знам — кимна той. — Мислите ми не бяха много ясни, когато пристигнах. Всъщност, ако въобще ги имаше.
— Как, по дяволите, влезе тук? — зададох му въпроса, който ме измъчваше. Видяхте през какво минах аз, а съм трениран точно за тези неща.
— Пренесоха ме — отговори той. — Един мой приятел напусна Центъра преди много години и се премести в Нацисткия Квартал. Виждаш ли, беше компютърен специалист. Доста е напреднал. Стабилните купиха важен компютър от Нацистите — с големи екрани и програма за атмосферен контрол. Това се случи преди много, много време. Може би единственият им внос. Разбира се, никой освен Властите не знае за това. Преди няколко дни им доставиха още един. Сигурен съм, ще са доволни и няма да забележат, че мощността му е по-малка от обещаната.
— И защо е така?
— Защото мястото за третите по важност единици на RAM не е запълнено. Не е много голямо, но бе достатъчно.
— Интересно — казах аз. — Дипломатически товар.
Той се засмя.
— Да. По изключение отделението се отваряше и отвътре. Можех да стоя там няколко дни и да изчакам подходящия момент. Случи се да оставят пратката на улицата за десет минути и аз изскочих. Просто си излязох и тръгнах. Никой не ми обърна внимание.
Поклатих глава. За такива връзки бих разменил дясната си ръка. Дори Зенда не може така да дърпа конците. Задържах мисълта си на нея. Зачудих се как ли вървят нещата в Най-способното градче. Ако Ройн бе предала съобщението ми, а тя сигурно е била така добра, тогава Зенда е разбрала, че съм в Стабилния и че съм в голяма беда. Чудех се дали се е притеснила за мен. Надявах се малко на това. Не исках да й причинявам неудобство или да я разсейвам от върховата й динамика. Но би ми било приятно да се разтревожи малко.
— Хубава идея. Направо гениална.
— Благодаря — отвърна гордо той. — Никога преди не съм правил нещо такова. Просто ми хрумна.
— А аз пристигнах в туристическа класа. Скачах на големи разстояния, пробягах и прелетях още по- големи и без малко да ме гръмнат. Но и това не можем да повторим вече. Полицаите ще са се подредили до тръбата като сардини.
— И ти не знаеш друг път?
— Не — казах му с ведър тон. — Отсега нататък започваме да мислим изобретателно и оригинално.
Седем
— Вследствие на снощен инцидент полицията извършва проверка в Игра. Шестима полицаи, три дечица и едно зайче бяха убити в хотел Сила при бягството на Фел Окланд, престъпник, когото полицията издирва. Тя все още не може да пусне снимка на този отвратителен крадец, детеизкормвач, бракониер и осквернител на гробове. Описват го като мъж на шейсет години, среден на ръст, оредяла бяла коса и грозен нос. Издирва се и по-младият съучастник, когото полицията описва само като „ловък“. Ако видите някой, който да отговаря на тези описания, трябва незабавно да съобщите.
— Джералд, говорещият паток, получи сърдечен пристъп от претоварване и се намира в болница. Състоянието му е добро. Дали смята, че всички лекари са „патки“? Ще разберем това след паузата.
В четири часа сутринта, този черен мъртъв час, все още плувахме по реката върху импровизирания сал. Окланд подремна малко, облегнат на единия крак на масата. От време на време се стряскаше, но като цяло сънят му бе спокоен. Аз будувах и размишлявах как ще се измъкнем.
Проблемът бе, че не познавах достатъчно Стабилния. Никой не го познаваше. От разказа на Окланд ставаше ясно, че някъде има път за навън. Но беше дяволски сигурно, че ще бъде охраняван отвсякъде, ако въобще го открием къде е. Също беше сигурно, че веднага щом съмне, всеки Стабилен с поне грам социално чувство в сърцето (а това означаваше всички) ще се увери, че трябва да бъдем заловени на всяка цена. Те не притежаваха снимките ни, но студентката би могла да им даде пълно описание на Окланд и рано или късно щяхме да се предадем. Не трябваше да се показваме на публични места. Реката и „полята“ от двете страни бяха единствената ни надежда.
Бях изморен. Не ми се мислеше повече. Спомнете си, беше минала цяла вечност, откакто бях спал за последен път. Пътувах до Кралския, прекосих го, преживях най-ужасното нещо в живота си — нахлуването в Стабилния, обходих свърталището на пропадналите типове, катерих се нагоре-надолу по стени, сътворих заместител на сал и т.н. и т.н. Умът ми крещеше „Достатъчно, искам почивка!“. Но и дума не можеше да става за това. Трябваше да стоя буден, да внимавам лодката да не се отклони към брега. Мозъкът ми сърдито оттегли услугите си и ме изостави с две блуждаещи очи.
Запалих цигара и погледнах нагоре. Окланд се бе събудил и гледаше празно в мен.
— О — каза той — значи не е било сън. Колко неприятно!
Той се опита да протегне краката си. Но нямаше начин — щеше да ме удари в лицето, и се отказа. Потрепери от студа. Загърна се с якето си. Зарея поглед над водата.
