просто разходка в сравнение с някои предишни случаи. Веднъж трябваше да открия един особен плъх (гризач) в Червения Квартал. Не само че го намерих, но и го хванах с любовницата му (също гризач) във влак на път за Квартала Подушвам. При това за по-малко от двайсет и четири часа. Места в първа класа, вагон за пушачи. Може и да ви се струва невероятно, но всичко е вярно, без последното.
Планът включваше и личните ми нужди. Бях гладен. Щях да вляза в първия хотел с ориенталски ресторант. Излязох от парка и тръгнах.
Открих, че Игра е доста необикновен район. Не странен, а необикновено тих. Когато мисля за курорти, се сещам за оживената Дълга Улица и целия Квартал Йо!, които бяха устроени да осигуряват на посетителите пълна програма удоволствия. „Исусе! — възкликват хората, ако постоят един-два дена по тези места, — достатъчно се забавлявах. Повече от достатъчно. Пуснете ме!“
В Игра имаше хотели, плаж и панаир на забавленията. Това беше. Усещаше се отчаяние в мрака, сякаш сезонът на Квартала е свършил. Улицата към плажа бе почти безлюдна. Само няколко двойки се разхождаха бавно нагоре-надолу, нагоре-надолу.
Облегнах се на перилата и няколко минути гледах реката. Предполагам, че в началото може и да е била естествена, но с годините брегът е бил преобразуван. Реката лъкатушеше и се извиваше прекалено красиво, за да е чиста география. Малки джетове бавно прорязваха водата. Видях няколко бараки край плажа. Бих останал още, заслушан в ромона, но имах само четири часа до единайсет. Тръгнах си неохотно.
Първият хотел се наричаше Сила, макар че декоративната му величественост бе поизбеляла. Стегнах се, напомних си общоприетото мнение за Стабилния — че е супер място, най-доброто, където може да си. Прибавих и няколко нови мисли: колко е хубаво да си на почивка и просто да се разхождаш. После влязох.
Не видях никого във фоайето. Тръгнах към бюрото на портиера и натиснах огромния звънец. Можех да планирам почти целия си живот в детайли, преди един дребен и съсухрен мъж да се покаже от задната стаичка. От него разбрах къде е ресторантът. Той също беше празен. Изпълних се с подозрения, докато се разполагах на една маса.
Известно време никой не се появи. След около петнайсет минути елегантно момиче в черно се завъртя край масата. Видя ме с меню в ръка и сякаш случайно реши да вземе поръчката ми, просто така.
Изнервих се, въпреки тишината. Запитах я какво би ми препоръчала. Тя сви рамене. Почаках, но не получих отговор и се върнах към менюто. Избрах си случайно основно ястие. Тя не извади бележник или нещо друго да запише поръчката. Зачудих се дали не бе някоя минаваща студентка по изобразително изкуство, която започва да губи интерес към играта, когато ме попита дали не искам нещо за пиене. Описах какво точно желая. Тя и това не записа. Просто излезе.
Спрях да планирам живота си. Поиграх си с няколко различни кариери. Представих си с каква жена ще бъда щастлив завинаги. Реших къде ще живеем и колко дълго, какъв цвят ще бъдат стените във всяка стая на апартамента, както и вероятните съдби на децата ни. След това избрах друга кариера и друга жена и пак планирах живота си в същия ред.
После се сетих за всички хора, които познавах, и планирах живота им вместо тях, дори по-подробно. Направих солидно обосновани предположения за цвета на козината на пра-правнуците на Спенгъл като имах предвид петнайсет вида различни кръстоски. Ходих два пъти до тоалета, изпуших почти пакет цигари и сътворих птица от салфетката си.
Накрая, като оптична илюзия, се появи студентката. Направо не вярвах, че косата й не е побеляла и не се е прегърбила. Реших, че това бе нейната пра-правнучка и носи поръчката ми, изпълнявайки стара и тайнствена наследствена заръка, предавана от човек на човек в семейството. Тя се наведе над масата и ми метна чаша с нещо, което съвсем не бях поръчал, после и чиния. Отново изчезна.
Взирах се в чинията много дълго след като тя си замина. Опитвах се да дам име на съдържанието. Тъмнокафяви частично покриващи се триъгълници от нещо. Зелени нишки в мрежа от нещо върху тях. И малко езерце от нещо друго. Всичко заедно не бе повече от кубичен инч.
Отново се наведох над чинията си и изучих отблизо съдържанието. Би могло да е китов мозък или моделирана глина, Без да знам каква техника бе използвана, не бих могъл да потвърдя. Не приличаше на нищо конкретно като храна. Съществуваха и други възможности. Например, някое произведение на студентката или модерна измишльотина на пазара. Бяха ми го предложили за проба, докато чакам истинската храна. Все пак реших да опитам ястието. Не можех да си позволя да губя повече време. Откъснах малко парче от триъгълника, потопих го в езерото, каквото и да беше то. След първата хапка всичките ми предишни притеснения изчезнаха.
Определено бе модерен пазарен продукт.
Бутнах уморено чинията встрани и опитах питието. Не знам как се казваше, но определено бе алкохол. Реших да изпуша цигара с него, преди да потегля към другия хотел.
Погледнах нагоре. В същия миг забелязах, че някой е влязъл в ресторанта. Стоеше на шест маси от мен и спокойно четеше менюто. Дълго време само го гледах, а цигарата димеше и изгаряше към пръстите ми.
Това бе Окланд.
Нека ви обясня какво имах предвид по-рано, когато ви намекнах за неприятния звяр, който преследва живота ми.
Има някъде един дух, чиято единствена цел е да ми създава проблеми. Гадният звяр ме посещава от време на време, но не е само това. Има си и шибан маршрут. Отчасти затова, че свършвам работа, която друг не би могъл. Стои си копеленцето, наблюдава проблемите и ги разбутва от време на време. Предполагам, че някой от другата страна на вселената е подписал договор с момчетата, продал е душата си за живот без проблеми. А те, проблемите, мъката, трябва да бъдат изхвърлени някъде. В противен случай ще се натрупат и ще омърсят мястото. Така че ми ги пращат на мен.
Което е най-странното, проблемите не идват на равни порции. Някои работи започват ужасно от първата минута, продължават ужасно и свършват ужасно. Но други започват обезпокояващо гладко, пълни с невероятни съвпадения и чуден късмет. Тези наистина не ги харесвам. Това означава, че проблемите ще дойдат по-късно. Всички опасни, странни и неприятни проблеми, които знам, че ще дойдат, са се обединили в туптяща планина някъде напред. Стоят и ме чакат да се сблъскам с тях.
Цигарата опари пръстите ми. Изгасих я. Не можеше да има съмнение — човекът, който седеше на пет ярда от мен, бе Окланд. Нямаше смисъл да се консултирам с куба в джоба си. Стоеше там и си четеше менюто. Абсолютно копие на образа от куба. Изглеждаше малко уморен. Костюмът му бе доста измачкан. Но иначе беше точно това, което очаквах.
Хванах отново вилицата и ножа си. Побутнах съдържанието в чинията. Тайно поглеждах отсреща. Действащият, според мен, бе по-нервен, отколкото изглеждаше, но се държеше добре. Никой не го придружаваше. Очевидно похитителите му бяха сигурни, че няма да избяга. Така де, къде ще отиде?
След няколко минути погледна часовника си намръщен. Беше ядосан, точно както един Действащ може да бъде ядосан затова, че чака. Върна се отново към менюто. Несъмнено мислеше как да бъде подобрено, да стане по-ефикасно. Всъщност бях изненадан колко адаптиран изглеждаше към обстановката, как подхождаше. Почти ми се струваше, че е на почивка, което показваше голям запас от покорство за човек, насила откъснат от билиони задачи. Когато студентката се показа случайно, той вдигна поглед и се усмихна леко.
— Здравей, скъпа. Как си тази вечер?
— Чудесно. Благодаря, мистър Окланд. А вие?
— О, страхотно, страхотно. Почивам си добре, благодаря. Така. Има ли нещо, което си струва да опитам от това зле оформено меню?
— Не, не съвсем. Според главния готвач пилето по турски с ягодово кисело мляко и задушени слънчогледови семки сигурно не би причинило вреда на никого по принцип, но не ми изглеждаше много сигурен.
Задавих се, наистина. Бях направил всичко, за да се харесам на студентката, бях използвал повече чар, отколкото очаквате. Тя не беше ми отвърнала нито дума. Това показваше колко е полезно да приличаш на
