безобиден професор. Казвал ли съм ви как изглеждам? Напомнете ми по-късно и ще го направя. Не изглеждам толкова зле, по-скоро някак безкомпромисно. Всяко лице казва нещо. Работата с моето е, че може и да не ти харесва какво казва, ала трябва да уважаваш силата на убежденията му.
— Как изглежда? — със съмнение запита Окланд.
Сервитьорката се замисли за миг.
— Странно.
— Не мога да кажа, че съм изненадан. Е, предполагам, че трябва да рискувам.
— Нещо за пиене, сър?
— Чаша вино би била прекрасна за мен. Имате ли представа кога ще бъде готова поръчката? До утре дали ще стане?
— Ами, той вече сготви едно нещо тази вечер. Може да е малко изморен, но ще се опитам да го накарам да побърза за вас, сър.
— Благодаря, скъпа моя. — Окланд засия от удоволствие и й подаде менюто. Отпусна се и зарея благ поглед.
Махнах й, когато мина край мен и я помолих за сметката. Запалих цигара и се отпуснах, готов за дълго чакане. Но тя се върна преди да си допуша цигарата. Носеше и сметката ми, и
Платих и тръгнах право към фоайето. Един униформен администратор стърчеше и се опитваше да изглежда зает. Или активният сезон бе отминал, или това бе най-непопулярният хотел в Игра. Добро местенце за банда, със сигурност. Представих се като „един от групата“ и попитах в коя стая е Окланд. Администраторът бе щастлив да ми помогне. Два пъти ми каза — такава новост бе за него да има какво да прави. А когато го запитах къде е барът, той буквално ме занесе дотам.
Следващите два часа седях незабелязан от никого в бара, прелиствах списания и хвърлях по едно око. Реших да почакам блокирането преди да предприема каквото и да е. Барът бе на удобно място. Щях да разбера, ако някой, който ме интересуваше, напусне хотела. Имаше няколко двойки. Някои си тръгнаха. Но не видях никой, който да не прилича на Стабилен. Или бандитите се спотайваха по стаите, или се криеха някъде другаде. Зачудих се дали да поискам от администратора списъка с регистрираните гости с надежда да ги разпозная по имената, но реших, че ще изглежда прекалено подозрително. Точно преди десет часа Окланд мина през вратата към стълбището за стаите, но не го проследих. Знаех къде отива.
Около десет и половина бях единственият останал в бара. Един по един, прикривайки прозявката си, всички се бяха омели. Чудех се дали Властите не слагаха нещо във водата. Бунтовете и размириците бяха нощни идеи, две сутрешни мисли, творение на уморени очи и черно кафе. Обзалагам се, че всички онези революционери и активисти от миналото никога не биха се вкиснали, ако си бяха лягали в единайсет.
Съвсем не се чувствах изморен. Бях напрегнат, стегнат, готов за действие. Ако имаше детектор на настроението около мен, щеше да експлодира заедно с околните градски улички. Но за всеки случай се прозях няколко пъти и поглеждах часовника си от време на време. В единайсет без пет се прозях дълбоко, пожелах лека нощ на бармана, който сънливо чистеше тезгяха и тръгнах към фоайето. Администраторът бе изчезнал. Никой не се виждаше наблизо. Огледах се набързо и се промъкнах през предната врата.
Разбрах защо е загазил Снед веднага щом е излязъл навън. Никой, абсолютно никой не се виждаше. Стабилните биха могли да поделят Квартала си с хора, които излизат само нощем по улиците, и никога не биха се срещнали с тях. Промъкнах се отстрани на хотела и се запътих към задната част. Стараех се да се придържам близо до стените. Окланд бе в 301 стая. Тя се намираше отзад в десния ъгъл на третия етаж. Вместо да рискувам да ме застрелят преди да го доближа дори, аз планирах да се изкатеря по стената и да се кача до стаята му. Щом го оставяха да се мотае сам в хотела, значи можеше и да няма охрана в апартамента си. Тясна алея се виеше зад хотела. Прекосих я, за да видя и преценя от най-далечната точка дали ще е трудно да се изкача.
Не изглеждаше толкова страшно. Имаше достатъчно первази и орнаменти, а подплънките щяха да ме поддържат. Тихо приближих стената и се приготвих за подвиг. Отново.
Подплънките бяха последен модел Инсектосук. Нужно е умение, за да ги употребяваш. Трябва да знаеш точно кога да включваш и изключваш вакуума, но няма по-добър уред в катеренето.
Доста ме бива с тези подплънки. След няколко напрегнати минути вече се бях изкачил до третия етаж. Отдръпнах се за момент и поех дъх преди да стигна до прозореца на апартамент 301. Неприятно се изненадах, че прозорецът е отворен. Дори не трябваше да го насилвам. Колкото по-дълго продължаваше този късмет, толкова по-лоши щяха да се окажат нещата по-късно.
Завесите бяха спуснати. Очевидно не ми се предоставяше възможността да се изкача до третия етаж и да валсирам наоколо, за да проверя точно къде е стаята. А би било хубаво да можех да се уверя, че това е правилният прозорец. Все пак смръщено предположих, че нещата вероятно ще продължат в моя полза поне още малко.
Закрепих нозе на горния перваз на прозореца на 201 стая. Свалих възглавничките от ръцете си и ги прибрах. Отворих широко прозореца на 301, пъхнах едната си ръка вътре и свалих с другата възглавничките от краката. Подсъзнателно се надявах някой Стабилен полицай да не ме застреля точно в този момент. Не ме застреляха. Бързо и сравнително лесно се повдигнах и скочих в стаята.
Шест
Като си помисля, следващите пет минути бяха последните безболезнени в тази история. Последните, в които си мислех, че това ще се окаже обикновена работа. Макар и да се изискваше храброст, за да откриеш и спасиш някого.
Знам, все още не съм ви обяснил какво точно правя аз. Проблемът е, че наистина не мога — не и важните неща. През повечето време се справям с малки проблеми. Има безброй хора, които се занимават с подобни неща. Ала понякога, както може би вече сте разбрали, съм готов да отида и малко по-далеч. Да открадна, да се покрия, да убия. А малко са онези, които ще се захванат с това.
Понякога е нещо различно, нещо, което никой друг не може да направи. Точно това ми е трудно да ви обясня. Заради мен и още някой, който умря преди време. Но главно заради мен.
Исках да ви кажа, че нищо не се случи в следващите пет минути. Влязох тихо в стаята и видях Окланд. Спеше в леглото.
Ужасният ми късмет продължаваше. В стаята нямаше никой друг. Никакъв гард под никаква форма. Едно куфарче на пода пред гардероба ме заинтересува. Вероятно то и съдържанието му бяха подсигурени от похитителите. Които и да бяха те, явно искаха да го поддържат щастлив. Апартаментът, ако ви интересува, бе просторен и удобен. Макар и повечето от тапицерията да бе със съмнителен вид, това определено бе скъпо местенце.
След като разбрах, че никой няма да ме нападне и да смути спокойствието ми, аз заключих вратата и пуснах резето. Развих част от микрокабела, който носех със себе си, и го завързах за единия крак на леглото. Пуснах разпределителя през перваза отвън да бъде готов за по-късно. Дръпнах един стол до леглото, седнах и запалих цигара.
Виждате ли, правил съм това и преди. Малко са начините, по които можеш да събудиш тихо някого. Ако ги разтърсиш, те се развикват. Ако извършите глупостта да прошепнете нещо в ухото им с ръка на устата, това така ги шашва, че скачат като ужилени и няма да успеете да ги укротите. Веднъж опитах да събудя един по този начин. Вдигна толкова шум, че трябваше да го ударя. Чаках го два часа и половина да се свести. После вдигна още по-голям шум. Трябваше отново да го ударя и да го отнеса. Това не бе най- хубавото, което можеше да се случи. Най-добрият начин според мен е да седите до леглото и да пушите. Няма патент за този метод. Чувствайте се свободни да го използвате.
Една част от мозъка остава будна, докато спим, бди всичко да върви както трябва, внимава да не се подпалят краката ни. След известно време молекулите от дима се придвижват към дробовете. Мозъкът не забелязва веднага, но изведнъж си казва: „Момент. Аз спя. Не пуша. Господи, аз изобщо не пуша. Нещо става.“
Все още няма за какво да се притеснява. Само побутва останалата част от мозъка и я събужда внимателно, дава й възможност да реагира, ако трябва. Човек бавно и леко се събужда около петдесет
