преднина, която нямаше да можем да повторим. Трябваше да се възползваме от нея. Не биваше да си губим времето в чудене.
Окланд стоеше търпеливо зад мен. Изхвърлих бараките от ума си. Обмислих обстановката. Какво друго имаше наоколо? Пясък. Не звучеше обещаващо. Няколко метални варела среден размер. Предполагам, съдържаха гориво или нещо друго. Не виждах спасение. И много вода.
Махнах на Окланд да ме последва. Затичах превит към водата. Течението бе относително бързо.
— Можеш ли да плуваш?
— Не.
— Страхотно.
Така. Погледнах назад към хотела. Почти целият бе осветен. Цареше оживление във фоайето, макар и да не се виждаше никой друг освен персонала. Бърза и неуместна мисъл пробяга през файла ми. Отложих я за по-късно. Веднага щом полицията говореше с персонала, щеше да разбере, че Окланд, макар и външно лице, не бе човекът, който беше прелетял над бюрото им тази сутрин. Властите можеха да оставят две ченгета да търсят един нашественик, но веднага щом разберяха, че става дума за двама, нещата щяха да станат много по-сериозни.
Отново погледнах водата, мислех свирепо.
— Бъди много, много внимателен и гледай да не те забележат — прошепнах. — Върви да огледаш онези колиби. Търси лодка, каквато и да е.
Окланд покорно тръгна и скоро изчезна зад първата. Затичах се към следващата редица и ги прегледах отвътре. Маси, столове, книги, боклуци, но нищо, което и малко да прилича на лодка. Върнах се на брега. Чувствах, че нашето предимство изтича между пръстите ни.
И тогава, Слава Богу, умът ми
— Супер! — възкликнах аз.
— Както виждам, имаш намерение — Окланд се притесни и намръщи — да седнем на това, така ли?
— Нещо такова, да.
— Няма ли да потъне?
— Този въпрос — изчуруликах аз и го поведох към водата — ще получи отговор в най-близко бъдеще.
Щом Окланд влезе до кръста във водата, аз хванах сала, за да може да се качи. Краят се потопи, но горната част остана няколко инча над водата. Бутах сала навътре, докато водата ме покри до гърдите. Хванах се с ръце за краищата на масата, повдигнах тялото си, промуших крака през ръцете си и ги разположих от вътрешната страна на масата.
— Да не си бил гимнастик? — Окланд ме погледна през очилата си.
— Не. Музикант. — Гребях с ръце усилено.
Когато се отдалечихме достатъчно от брега, обърнах сала в обратна посока. Успях да го насоча надолу по реката. Носехме се по течението. Вече бяхме на петдесет ярда от Сила. Хотелът блестеше в светлина. Видяхме един-двама на улицата. Мислех си, че събитията от тази вечер ще изместят дори Джералд, говорещия паток, от четвърта страница.
Инструктирах Окланд да наблюдава посоката ни на движение по водата и да гребе с ръце, ако са нужни корекции. Разгънах картата на Стабилния и извадих запалката си. Огледах се за миг и светнах. Като се изключи едно отклонение на миля по-надолу, реката минаваше през неразработени райони в Стабилния. Това бе окуражаващо. Всеки би могъл да предположи какво ще стане, когато се ударим в стената на Квартала, но засега притежавахме идеалния транспорт.
Прибрах картата и се опитах да помисля какво ще правим по-нататък, но не се получи. Имаше две възможности — да продължим още миля надолу и после да се опитаме да влезем в града или да продължим по реката и да му мислим, едва когато стигнем края. Чувствах, че съм се изморил и не мога да мисля повече в момента. Салът се справяше добре. Подплънките действаха повече на молекулярното привличане, отколкото на действителното всмукване. Водата не им влияеше. Можехме да се облегнем на краката на масата. Беше изненадващо удобно, дори уютно. Отпуснах се и се възхитих на гледката. Окланд мълчеше. Сякаш и той правеше същото.
Напрегнах се малко, когато от двете ни страни започнаха да се издигат сгради, но градът бе потънал в толкова дълбок сън, че скоро се отпуснах отново. Странно усещане е да се движиш по вода през нощта, особено по река. Виждаш обратната страна на нещата, под странен ъгъл. Само тук-там се забелязват светлини — мъждеят оранжево в тъмнината. Имаш чувството, че се промъкваш тайно като дух, който навестява чуждоземен град.
Отминахме сградите и реката свърна към полята. Обърнах се и погледнах Окланд. Той наблюдаваше благо водата. Запалих цигара, прикрих огъня в шепа и погледнах нагоре.
— Зле ти се пише, да знаеш — промълви той.
Странно. Изглежда, че всички непушачи живеят с мисълта, че пушачите водят наивно съществуване, без да съзнават колко е лош навикът им. „Ще им кажа, че си вредят“, мислят си, „и те веднага ще хвърлят цигарите си.“ Обикновено това ме дразни, но тогава бях изморен, а и той не искаше да ме обиди. Все пак бе Действащ.
— Знам — отстъпих аз.
Той се усмихна, огледа сала и кимна одобрително.
— Изключително професионално. Изобщо не е зле като се има предвид времето, което имахме. Често ли правиш такива неща?
— Не точно такива, но подобни.
— Какво точно работиш?
— Не започвай и ти… — Но той не разбираше за какво говоря. — Подреждам нещата. Понякога това включва откриване на хора или разни други неща.
— А сега намери мен?
— Да.
— Беше ли трудно?
— Не наистина, не, което ме обезпокои малко.
— Защо?
— Никога нищо не става лесно. Рано или късно ме застигат бедите.
Той се усмихна. Сякаш разбираше какво имах предвид.
— Например — реших да му задам въпрос, който така или иначе бе неизбежен: — С каква банда си имаме работа тук?
Той ме погледна за миг:
— Банда?
— Да. Хората, които те доведоха тук. Какво искат? Колко са? Откъде са? Как се казват?
— Няма никаква банда — намръщи се той. — Дойдох сам.
Някъде далече щурците пееха, дърветата се полюшваха от вятъра и тихо си шепнеха. Реката ромолеше под нас. Цигарата опари пръстите ми.
— О — казах аз.
Спомняте ли си? Когато си правех умствена бележка, ви казах, че има още едно нещо, което си мисля и
