процента, сънено проверява ситуацията, после отново заспива, ако всичко е наред. Ако някой непознат в черно стои край леглото с пистолет в ръка и цигара, човек се събужда много бързо и замира. Повярвайте ми, методът работи страхотно.
Чаках и мислех. Последните дни не ми беше оставало време да прегледам вътрешните си бележки. Разбира се, бях купил батерии за Гравбенда, но не бях сядал да помисля какво притежава Центъра, та тази банда бе отишла толкова далеч. Трябваше да призная, че не само бяха хванали Окланд и го бяха довлекли тук, но и продължаваха да се справят добре. Стоях до леглото, без да разбирам какво точно става. Нямаше да има кой знае какво значение, ако успея да го измъкна и върна в Центъра, но все пак ми се искаше да знам истината.
След минута-две Окланд се размърда в съня си. Спрях мислите си. Чаках да се събуди. Пъхнах пистолета под палтото си — да не му дойдат много нещата отведнъж. После осъзнах, че той изобщо не се събужда. Просто сънуваше. Наведох се над него и погледнах лицето му. Под клепачите очите се въртяха бързо напред-назад, тялото му помръдваше все по-често, главата също се раздвижи.
Изведнъж той въздъхна тежко в съня си, тръсна глава на една страна и смръщи лице. Съвсем ясно потрепери и повдигна ръка да скрие лицето си. Когато отдръпна ръката си, очите му бяха плътно затворени, лицето му вкочанено от страх.
Гледах го. Усетих как косата ми се изправя. Гърдите ми изстинаха, сякаш в дробовете ми бавно се процеждаше ледена вода.
Знам за кошмарите. Не че съм имал такива. Казвам, че знам за тях. Наблюдавах въртенето на очните му ябълки, свитите мускули на лицето му. Почти разбирах какво сънува. Знаех, че това не беше обикновен лош сън. Ето тук се промени всичко, макар тогава още да не осъзнавах това.
Миг по-късно той отвори очи и ме видя. Усмихнах се доброжелателно. Изчаках го да се събуди сто процента и тихо му казах:
— Всичко е наред. Аз съм от добрите… предполагам.
Окланд примигна и се повдигна тромаво на лакти.
— Какво правиш тук? — измънка той и потърка очи.
— Дойдох да те отведа вкъщи — казах тихо. — Хайде, време е да ставаш.
Той не можа да реагира, защото се случиха други две неща. Някой светна в коридора и тънка ивица освети долния ръб на вратата. По дяволите! Ето и Проблем №1: един от бандитите идва да провери Окланд точно в най-неподходящия момент. Това бе първото лошо съвпадение засега. Знаех, че ми бяха в излишък добрите, но точно в този момент ли трябваше да се случи?
— Хайде — прошепнах на Окланд, — облечи се много, много бързо.
Станах безшумно от стола и застанах до вратата с пистолет в ръка. Ето го и проблем №2: долових гласове по стълбите. Бяха някак странни, но не можех да кажа точно защо, докато не чух суха кашлица.
— Кой идва? — прошепна Окланд. Несъзнателно се опитваше да нахлузи панталоните си. Косата му бе щръкнала по много странен начин, а лицето му крещеше за очилата.
— Полиция — казах аз.
Може би бяха обикновени ченгета. Със сигурност не се чувстваха във върхова форма, ако се съди по подсмърчането и кихането, които все по-силно озвучаваха уморения им ход по коридора. Но те не бяха глупави. Сигурно първо бяха проверили жп района като мен, после бяха дошли в Игра. Почти със сигурност бандитите се бяха регистрирали със собствените си имена, също като Окланд. Никой в нищо не ги подозираше, а и истината винаги по-лесно се представя от лъжата. Но полицията има достъп до списъка със Стабилните. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да провери списъка на посетителите и да изчака несъответствие. Бяха открили, че Окланд е външно лице, и си бяха помислили, че са ме открили. И бяха, шибаните късметлии!
Притиснах ухо до стената. Подканих Окланд да се раздвижи. Вече бе сложил очилата си и приличаше повече на себе си, макар и да се движеше изнервящо бавно. Бандата сигурно щеше да се разпадне веднага щом чуе за полицаите.
— Мед и лимон — чух един дрезгав глас, — мед и лимон.
— Да-а — отвърна замислено колегата му. Последва продължителен пристъп на кашлица.
— Добре ли си? — подсмъркна другият, когато кашлицата утихна до хриптене. — Мисля, че това бе най-лошото.
— Да. Да ти кажа ли, първото нещо, което ще направя, е да го заразя, копелето.
— Готов съм. — Това бе Окланд. Стоеше до леглото отчаян. Съчувствах му. Той искаше да снове из Центъра, да преодолява границите на активността. А ето го в чужд Квартал, жертва на похищение, на полицията и на един непознат.
— О’кей — отведох го към прозореца. Хванах разпределителя на микрокабела, пуснах го надолу и извадих подплънките. — Подай ръце.
Окланд повдигна ръце като озадачено дете и постави подплънките за крака на ръцете си.
— Ето какво ще направиш — казах бързо. — Пусни се по кабела. Не казвай, че не можеш, защото нямаме време да го обсъждаме. Повярвай ми, ще успеем. Кабелът ще те издържи. И пиано може да издържи. Подплънките ще защитят ръцете ти от ожулване. О’кей?
Не му дадох време да отговори. Побутнах го към перваза. Той спусна крака от прозореца и погледна със съмнение надолу.
— О, мили Боже — въздъхна и свали очилата си. Подадох му кабела.
— Дръж се — казах му аз — и свий крака, когато се приземиш. — Бутнах го.
Тихият му писък бе погълнат от тъмнината отвън. Бях вече на перваза, когато се почука на вратата. Бързо си сложих подплънките на ръцете.
— Има ли някой? — запита едното ченге. Силно кихна. — Г-н Окланд, бихме искали да поговорим с Вас.
— Да-а — обади се другият, — но първо ще ви покашляме.
Чух леко тупване отвън. Държах се с една ръка за перваза, а с другата посегнах и издърпах кабела. Прибрах го с разпределителя в джоба си. Хванах се за стената отвън и се отблъснах. Един безкрайно мъчителен миг се държах с една ръка, докато затворя прозореца зад мен. По най-бързия начин се спуснах надолу по стената. Опипвах с крака за препятствия.
След двайсет секунди стоях до Окланд на алеята. Махнах подплънките от ръцете ни. Нещо изпука отгоре, стая 301 бе осветена. Щяхме да извадим късмет, ако липсата на доказателства за бягство ги обърка. Но не биваше да се бавим.
Сграбчих Окланд за ръката и го поведох към другата страна на хотела. Той се спъна и почти падна. Извини се. Готино от негова страна. Веднъж носих една жена осем мили през мочурища и тя се оплакваше през целия път.
Щом стигнахме отпред, аз минах пред него и огледах улицата. Нямаше никой. Животът е като видеоигра. Стигнеш ли нов прозорец, трябва да се движиш, колкото се може по-бързо, преди да е станало по-лошо. Окланд притичваше зад мен. Огледах хотела от другата страна на пътя. Полицаите очевидно все още не можеха да стигнат до никакъв извод в празната стая, заключена отвътре, с глави, натежали от хремата, която щеше да ги държи поне още няколко минути. В съседните стаи също се светна, но засега нещата вървяха добре. Едва ли бандитите щяха да мислят за Окланд при тези полицаи наоколо. Това, което приличаше на проблем, се оказа късмет.
Наведох се над перилата и се спуснах към плажа. Окланд ме последва. Придържахме се към стената и се спуснахме на пясъка. Оглеждах плажа и се чудех какво по дяволите ще правим оттук нататък.
Това имах предвид, когато ви говорех за плановете от А до Я. Нямах представа, че нещата ще тръгнат в тази посока. Затова и не бих могъл да ги планирам. Просто трябва да се справяш с това, което идва, после със следващото.
Ето и следващото. Първото, което си помислих, бе да се скрием. Това нито беше ужасно, нито невъзможно. Всяка от бараките би била подходяща. На човек винаги му се иска да се скрие, но това не винаги е най-доброто. Забелязали ли сте, че когато хората бягат от вампири по филмите, те винаги се крият на места, откъдето после не могат да излязат — на тавана, в мазето. Чувстваш се страхотно пет минути, после разбираш, че си си скроил най-добрия капан, в който би могъл да попаднеш. Бяхме спечелили
