Изводът беше кристално ясен, но така изненадващ, че ми отне известно време да го огледам от всички страни. Мъже, които са тръгнали да убиват, не се смеят така. А в случая поне един от тях се смееше по подобен начин. Значи не идваха за мен и не знаеха, че съм там.
Може да ви се сторя лековерен, но съм оцелял години наред по този начин. Бях се научил да си вярвам. Осъзнах, че все още имам шанс, поне за известно време. Онези, които стреляха по мен, не бяха от охраната. Нямаше как да са те, защото, ако бяха, щяха вече да са се свързали с другите и те не биха се смели по този начин. Но кой беше тогава?
Вероятно беше член на бандата, която бе отвлякла Окланд. Кой друг би тръгнал да убива един незаконно минаващ границата, ако не е граничен пост? Умните копелета бяха оставили някой отвън за всеки случай. Това бе и добра, и лоша новина, разбира се. Бях попаднал на вярна следа — добре. Но бандата бе много по-задружна, отколкото очаквах. Това не беше добре. Ала означаваше също, че няма непременно да умра в следващите две минути. Като претеглих нещата реших, че това бе добра новина, абсолютно най- добрата новина, най-добрата шибана новина.
Въпреки това моментът не беше подходящ за празнуване и седнах да преосмисля положението. Сякаш всичко вървеше по план. Не че бях добре, но не бях и зле. Бандата беше проблем, с който така или иначе трябваше да се сблъскам, когато настъпи часът. Трябваше да следвам плана си. Знаех, че планът ми за нахлуване не беше добър, но се чувствах облекчен. Всичко е възможно. Запълзях тихо напред по тръбата. Взех внимателно първия завой и видях, че ми остава още малко път. Виждаше се слаба светлина в края на тунела. Смехът се чуваше по-ясно. Стигнах последния завой и тръгнах безкрайно тихо към него, като сянка.
На двайсет ярда от мен имаше едно голямо бюро от тъмно дърво. Единият от охраната седеше на стол с гръб към мен. Другият се люлееше на стола си срещу него.
Бяха само двама. И освен това не обръщаха никакво внимание какво става в тунела. Пийваха си кафе от пластмасови чаши и си разменяха историйки за невероятни сексуални подвизи.
Не ме чакаше елитна войска, жадна за бой. Само двойка ченгета, отегчени, но доволни от съдбата си. Сърбаха кафе и си разказваха весели историйки, като знаеха, че другият няма да им повярва. Оръжията на бюрото не бяха картечници, а само чифт старомодни револвери. Може би Снед е бил последният външен човек, който се бе опитал да нахлуе вътре. След осем години дисциплината в охраната бе малко отслабнала, виждаше се.
Не можех да рискувам да стрелям в тунела. Изстрелите щяха да прокънтят. Имах нещо друго наум. Пълзях инч по инч напред. Спрях на десет ярда от тях. Тунелът тук бе ярко осветен. Не смеех да отида по- напред. Опипах бомбата в джоба на якето си и се подготвих. После се хвърлих напред.
Прелетях известно разстояние, преди да ме забележат. Това бе достатъчно. Бях вече над бюрото и преценявах приземяването си, когато те се изправиха. Ритнах с крак оръжията им на земята. Завъртях се и блъснах силно лампата към стената. Тя се разби на парчета и потопи тунела в черна тъмнина. Скочих от бюрото. След няколко ярда хвърлих бомбата. Тя се удари в бюрото и детонира едва чуто. В същия момент двамата започнаха да кихат, да кашлят и да подсмърчат.
Побягнах с всички сили. Спринтирах безшумно напред и се ослушвах за преследвачи. Но те скоро останаха много назад. От време на време ме раздираше суха кашлица, но това бе всичко.
Бомбата, която хвърлих, бе Грипна Бомба. Когато тя детонира, всеки, който се намира в обхват от два ярда, бива повален на място от ужасен грип. Носът му тече, главата го блъска, изпитва бодежи в гърдите и мускулите. Ни най-малко не е фатална бомба. Но единственото нещо, което искаш, е да си отидеш вкъщи, да се завиеш топло и да гледаш стари филми, докато поглъщаш галоните горещ чай с мед и лимон. Последното нещо, което ти идва наум, е да се хвърлиш в тъмен тунел да гониш някакъв побъркан, който може и да те гръмне. Просто нямаш желание да участваш.
Знаех, че са някъде назад. Влачат се по тръбата и се оплакват един на друг от болките в гърба. Изпуснаха ме, значи са вън от играта.
След неколкостотин ярда тунелът се отваряше към слабо осветена стая. Забелязах асансьор в единия ъгъл. Очевидно това бе пътят, по който охраната слизаше долу. Несъмнено той се изкачваше към полицията, така че не ми бе от полза. След стаята тунелът се връщаше към предишните си размери. Не намалих темпото. Знаех, че нямам много време.
След четвърт миля стигнах до разклонение. Следвайки маршрута на Снед, продължих наляво и нагоре. Тунелът бе стръмен. Постепенно нивото се изравни. Сигурно бях вече само на няколко ярда под уличното ниво. Подминах първата и втората стълба, но по третата се изкачих тихо нагоре. Отгоре бе капакът. Спрях за миг. Забравих за Центъра, за Червения, за Звук и за Нацисткия. Мислех само за Стабилния, Стабилния, Стабилния.
Бутнах капака, преместих го и изскочих на улицата.
Пет
— И накрая, отново основните теми. Последните три месеца инфлацията е паднала с 4,5%.
— Колет Уилис, златният медалист от Стабилните Игри, за четвърти път постигна рекорд на 100 метра.
— Учените от Принципния Институт са постигнали съгласие, че оценката за нивото на външната токсичност може да се наложи да бъде преразгледана отново. Изглежда, че нивото на радиация отвъд Стабилния ще се задържи на фатално ниво най-малко още 200 години.
— Времето: Утре ще бъде ясен ден. Ще превали лек дъжд между 9.00 и 10.05 сутринта.
— Това е от нас. Оставяме ви в компанията на Джералд, говорещия паток. Лека нощ!
Половин час по-късно стоях безучастно в едно кафене на около миля от капака на канала. Пиех чаша хубаво кафе, пушех спокойно цигара и четях вестник. Стабилните учени са направили нови изследвания, четях аз, и вече са горчиво убедени, че поне още 300 години няма да е безопасно да се излезе навън. Това бе на страница шест. Добрата икономическа новина бе на корицата, спортът на втора и трета страница. Някакъв паток, който можел да говори, заемаше почти цялата четвърта страница. Рано или късно трябваше да продължа с работата, но за момента сметнах, че заслужавам едно кафе. Все пак, вече бе дванайсет часа, а аз не бях пил кафе, откакто излязох от апартамента си. Бях вътре, бях жив. Всичко вървеше по план.
О’кей, признавам, че извадих късмет в тунела. Поставените на пост бяха дребна работа. Ако се интересувате, планът ми бе да хвърля Грипната Бомба така, че да повреди осветлението, когато детонира. После да избягам.
Е, имаше проблеми, признавам, но кога ги няма? Мога да кажа, че и аз извадих веднъж късмет: завиждате ли ми? Ами, млъквайте тогава.
Имаше само трима души на улицата, когато излязох от тунела — старец с куче и млада жена, която разхождаше бебето си в количка. Отначало ме погледнаха малко изненадани, но аз имах план.
— Е — казах аз и изтупах ръце — няма нужда да се безпокоите за
Те нямаха представа за какво говоря, разбира се, но звучах достоверно. Забравиха случилото се и продължиха работата си. Закрачих уверено по улицата с високо вдигната глава, доволен, че всичко вътре е толкова хубаво, когато отвън цари само радиоактивна пустиня. Свърнах към оживена централна улица с магазини. Забавих крачка, направо се шляех, зяпах във витрините, вписвах се в декора. Но въпреки че се стараех да изглеждам като един от многото излезли на разходка в събота следобед, аз всъщност гледах да се отдалеча от стената.
Реших, че Стабилния е доста хубав. Таванът на Квартала бе толкова висок, че имаше достатъчно атмосфера и мъглявина, които частично го скриваха. Сякаш не съществуваше. От двете страни на улицата
