се нижеха дървета, много често и паркове. Никой не използваше преносим телефон. Никой не се опитваше да насади на другите теорията за мотивация на колектива. Нямаше проститутки. Никой не търсеше начин да се отърве от някой труп. Те просто се мотаеха по тревата и разхождаха кучетата си.
Всички стоки по витрините бяха старомодни, но с добър дизайн: цялото място приличаше на капсула на времето, на жив музей на живота. Има и други по-стари места в Града, но никъде хората не живееха, както преди. В останалите виждаш фрагменти, а тук — цялата картина. Носталгията ме хвана. Смешни коли на пет колелета минаваха бавно по улиците, пълни с хора. Телефонните кабини не бяха устроени да виждаш с кого говориш.
Не бях съзнавал колко необикновено ще се почувствам в Стабилния в действителност. Тук бе всичко, което те познаваха. Ако ги питаш, нещата трябваше да са точно такива. Те все още имаха квартали с малко „к“, къщички с алеи и градинки. Все още имаха двуизмерни телевизори. Все още живееха заедно като семейства и знаеха къде живеят баба им и дядо им. Тези хора не познаваха нито планетите, нито звездите. Бяха наясно с работата, приятелите и живота си.
Не беше идеално все пак. Ето, двама мъже се карат за място на паркинга, но никой от тях нямаше пушка. Значи има и по-лоши неща. Улиците не изглеждаха изкуствено чисти и нови, както в Цветния, нито пък бяха потънали в боклук и трупове, както в Червения: бяха просто улици. Тук алтернативи нямаше, нямаше смахнато различни начини на съществуване. Всичко вървеше по един начин — единствения възможен. Това бе техният дом.
Никой не ме оглеждаше. Успокоих се. Очевидно полицията нямаше как да съобщи, че търси нашественик, но можеше да покаже лицето ми по телевизията и вестниците, да ме обвини в някакво отвратително престъпление, което би потресло Стабилните.
Ала за да направят това, трябваше да знаят кой съм. Единствените отвън, на които беше известно, че може да съм тук, бяха Центъра, Джи и Снед. Властите в Стабилния не предполагаха за съществуването на последните. А от Центъра биха отричали, че
Засега.
Приех усмихнатата сервитьорка да напълни отново чашата ми и се върнах към зародишните си планове. Какво да правя по-нататък? Ясно беше, че първо трябва да открия къде държат Окланд. После да издебна бандата, за да реша как по дяволите, ще го измъкна от тях. Налагаше се да помисля и за себе си. А след това да потърся някакъв начин да се измъкнем от Квартала.
Исусе!
Реших да се концентрирам върху първия проблем като начало. Не се ли справех с него, нямаше да мога да подхвана другите дори по-отчайващо трудни задачи.
Това е начинът, по който върша нещата. В моята работа няма смисъл да правиш завършени планове от А до Я, преди да започнеш. Не е възможно, защото нямаш нито информацията, нито времето, а в моя случай нямаше и кой да ми нарежда.
Разгънах картата на Квартала, която бях купил по-рано. Това бе всичко, което щях да разуча, преди да открия Окланд. Мрежата от улици и квартали пред мен ме накара да се концентрирам. Нямах нито познати, нито местенце, където да се скрия. Бях изключил видеофона си, защото не можех да рискувам да бъде засечен. Бях сам, не познавах нищо и никого. А някъде наблизо се намираше Окланд.
Две неща се въртяха в ума ми. Банда нашественици не могат просто да се претопят. Те нямат роднини, работа, дом. Но пък от друга страна, трябваше да бъдат някъде. В някоя запустяла област, където хората не живеят постоянно, или в хотел — там, където почти всички са пътници. Алтернативата бе да приема, че бандата е от самия Стабилен, което, първо, ми се стори невероятно и второ, ме връщаше далеч назад, защото означаваше, че могат да се крият навсякъде. Всъщност непосредствената задача, която стоеше пред мен, бе относително лесна и бях я изпълнявал безброй пъти, макар и при по-подходящи обстоятелства. Къде би могъл да се скрие човек в Квартал?
След няколко минути се ограничих до две места. Това повиши духа ми — нямаше да се бъхтя по всяка улица на Квартала. Тъй като Стабилния бе затворен за външния свят, тук бизнесът с хотелите не бе така значим, както в другите Квартали. Няколкото хотела се намираха в северната част, наречена Игра. Доколкото разбрах от отбелязаното на картата, това място е било създадено като курорт. Хората нямаше къде другаде да прекарат почивката си. Курортът заемаше няколко улички и не изглеждаше много живописен на снимките. Представляваше изкуствен плаж край река. Но все пак явно беше най-добрата възможност. Друг любопитен район бе малък процеп в центъра на Квартала, на няколко преки от двете страни на жп линията. Нещо в разположението и начинът, по който загърбваше складовете и гарите, ми подсказа, че ако има място, където се събират пропадналите типове, то бе там.
Изпих набързо кафето си и излязох навън под следобедното слънце. То бе изкуствено, но все пак доста приятно. Отне ми половин час да стигна до запустелия район на Квартала. Веднага разбрах, че това не е мястото, където се намират похитителите.
Беше твърде анемично, твърде тясно. Аз съм нещо като специалист по свърталищата в Кварталите и на мига мога да ви кажа какво представляват. Това не бе място, където можеш да скриеш пушки или да продаваш наркотици. Беше прекалено чисто и открито. Не мога да опиша какво точно липсваше — чувство за страх или за уместност, или нещо друго. Наистина, имаше някакви типове наоколо и не беше място, където да се заседявам, но не беше и търсеното от мен. Нямаше я атмосферата, усещането за общност. Просто не беше като навсякъде. Това бе всичко.
Разбира се, една наистина умна банда би искала да изглежда точно така. Сякаш се намира на ничие място, където никой не го е грижа много-много. Не толкова хубаво, че да искаш да останеш, но не и толкова лошо, че да се размърдат властите. Няколко часа подробно изследвах изоставените сгради и зададох въпроси на мотаещите се скитници, но така само потвърдих подозренията си.
Тук нямаше банди. Според типовете в Стабилния изобщо нямаше банди. Скитниците приличаха на всички други, само че бяха по-тихи. Те бяха логично допълнение към нещо, което забелязах, че представляват Стабилните: всички бяха мирни. Отне доста време, докато разберат за какво ги питам: организираното престъпление не беше проблем в Стабилния. Там всичко беше под контрол.
Към пет знаех достатъчно. Те не бяха тук. Не си направих труда да проверявам всяка сграда. Разбира се, беше възможно да са в движение през деня, но чувствах, че не е това мястото. Така ми останаха само петте хотела от другата страна на града. Откриването на Окланд щеше да се окаже по-лесно, отколкото предполагах.
Ако има нещо, което да не харесвам никак, това е работите да потръгнат лесно от началото. Сигурен знак, че нещо изключително неприятно витае във въздуха.
Това не е песимизъм. Така се случва. Нещата, които потръгват добре, ме изпълват с безименен страх. Рано или късно ще налетя на някой проблем.
Преобличането ми за вечеря се състоя в един тъмен ъгъл на парка в покрайнините на Игра. Огладих се с Клоуз Валет. Костюмът и палтото ми се бяха поизцапали от скитането между опустелите сгради и не бяха много подходящи за цивилизована компания. Освен това, ако се криете постоянно, добре е да сменяте външния си вид по-често. Явно Клоуз Валета нямаше настроение — целия ме оцвети в черно. Остави само две пурпурни петна на коленете.
Планът бе ясен — да посетя хотелите по ред, да се поогледам. Бях наблюдавал достатъчно Стабилните през деня и бях усетил какви са. Мислех, че лесно ще различа външен човек като мен. Не вярвах да маршируват нагоре-надолу, да хвърлят минохвъргачки и да се пулят в менюто. Също така не вярвах Окланд да се разхожда някъде навън. Значи трябваше да разгледам по-подробно хотелите. Повярвайте ми, това бе
