Ще кажете, стига география, но е впечатляващо, нали? Много от хората посещават само три или четири Квартала в живота си. Не мога да го разбера, но е така. Небето навсякъде бе празно. Хелипортерите бяха отмрели преди стотина години. Този на Шелби бе антика, предавана поколения наред в семейството и неизползвана от никого преди нея. Вече никой не пътуваше до други планети. Пък и там хората си живееха точно като нас.
Нямаше какво повече да се търси. За всеки си имаше място, отиваш там и оставаш. Всъщност, повечето хора оставаха в Кварталите, където се раждаха. Те бяха вече толкова различни, специализирани. Пораснеш ли в един от тях, трудно ще се почувстваш добре на друго място. Има хора, на които им се скита, на които им се пътува просто така, за да видят нови места и различни неща, но те не са много. Щом си намерил най- доброто, защо са ти останалите? Повечето си бяха открили пасбището и си пасяха. Не и аз. Имам чувството, че никога никъде няма да се почувствам у дома.
Гледах така петнайсет минути. Не се случва често да видиш подобно нещо. Изпълвах се от гледката. Когато се наситих, се обърнах към Окланд. Трябваше по-рано да се върна при него.
Окланд сънуваше кошмар, по-лош от онзи в хотелската стая. Имах намерение да го изследвам в Цветния, за негово добро. Не че на всяка цена ми бе нужно присъствието му, но така щеше да е по- лесно.
От опит знам, че ако искаш да направиш добро на някого, който сънува кошмар, не е добре да го будиш насила. Затова седнах близо до него, запалих цигара и насочих дима към намръщеното му лице.
Две минути по-късно чух нещо. Нещо тихо, но тъй като там на покрива на света цареше абсолютна тишина, целия ме разтърси. Идваше от дупката. Повтори се по-силно. Веднага разбрах какво ставаше. Изругах, издърпах якето изпод главата на Окланд и покрих дупката с него. Опитах се да симулирам ефекта, който би постигнала решетката върху светлината. Поставих в средата едно от оръжията, които бях взел със себе си. Окланд не се бе събудил напълно. Сръгах го и той се ококори. След миг се ориентира в обстановката.
— Какъв е проблемът?
— Полиция. Отново. — Чух приглушено кихане и подсмърчане. — Те са в дъждовната зала. Това са ония двамата, същите, които бяха в хотела, но, сигурен съм, че този път са си довели и компания.
— Мили Боже! — изправи се Окланд. — Колко време остава до пристигането на приятелката ти?
Бяха минали само двайсет и пет минути, откакто се бях обадил. Това означаваше най-малко още петнайсет.
— Достатъчно дълго. Мисля, че трябва да се махаме оттук. Бързо.
Поех ръката на Окланд и го поведох по покрива по най-бързия начин. Или някоя отломка от сала се бе заклещила във водопровода и бе задействала аларма, или те бяха изключително прецизни и хитри. Надявах се да не е последното. Не ни ли намереха в дъждовната зала, щяха с точност да разберат къде сме, на единственото възможно място. Опитвах се да изследвам небето, докато бягахме, за следа от хелипортер, но напразно.
— Не е добре работата, нали?
— Не е добре — отговорих аз. — Този път са домъкнали армия от полицаи и ще стрелят на месо. Никакви свидетели. Няма къде да избягаме.
За миг се сетих за идеята си от предишната вечер да се скрием на плажа и се усмихнах тъжно.
И тогава — чудо! — съзрях точица в небето да пълзи към нас над Житния Квартал. А кавалерията щеше да пристигне всеки момент. Секунда по-късно чух викове зад нас.
— Копелета — забелязах ги аз и дръпнах Окланд. — Да побързаме. Открили са по кой улей сме минали.
Хелипортерът вече се виждаше в далечината, придобиваше форма, бръмченето се усилваше. За миг се обнадеждих. Но се обърнах и видях една глава да се подава от дупката.
— Виждам ги — изкрещя мъжът и излезе отгоре. Бе облечен в тъмносиньо. От Снед знаех, че така се обличат силите за сигурност. Сърцето ми се сви.
— Сега трябва да се сбъркаме от бягане — казах на Окланд.
— Правилно — въздъхна той и наистина ускори ход. Трябва да са му се отразили добре всичките онези часове работа по плувки. Поне не се влачеше. Бягах и от време на време извръщах глава назад. Имахме преднина от около сто ярда. Трябва да си дяволски добър стрелец, за да улучиш някого от подобно разстояние, при това бягайки.
Лошата новина беше, че хелипортерът все още бе половин миля далеч, а петима в синьо ни гонеха по покрива и бяха по-бързи от нас. Значи бомбата ми не бе свършила работа. Това беше ужасно. Бях поставил Летаргична бомба, която при задействане значително би увеличила шансовете ни.
След малко забелязах двете безстрашни ченгета да пълзят по покрива. Все пак бомбата се бе задействала. Тези двамата можеха да се вкочанят. Защо тогава не сваляха униформите си? Може би са минали първи през кладенеца и бяха поели заразата. Освен това, те все още бяха болни от грип. Радвах се, че не съм на тяхно място. Сигурно се чувстваха ужасно. От друга страна, те бяха в по-изгодна позиция. Полицията си избираше място. Малко по-късно прелетяха и първите куршуми — на пет ярда от нас.
— О-о, — въздъхна Окланд. — Нещата се влошават.
— Трудно ти е да го повярваш, нали?
Хелипортерът бръмчеше. Шелби сигурно бе разбрала ситуацията. Приземяваше се — бе само на около сто ярда от нас, но мъжете в синьо ни приближаваха. Друг куршум профуча покрай ушите ни. Водачът на полицаите бе стрелял. Изведнъж този зад него спря, отпусна ръце и се намръщи:
— Знаете ли — промърмори той, — не ме занимавайте повече с това.
Отклони се от отряда и се заоглеждаше за място, където да полегне. Миг по-късно се обади и друг от задната редица:
— Мен също ме оставете. Забравете — и се присъедини към другия. Бомбата бе свършила работа, но тия бяха добре подготвени професионалисти. Веществото действаше слабо и се проявяваше бавно. Хелипортерът все още бе далеч. Шелби се опитваше да кацне точно до нас. Един куршум почти ме одраска. Разбрах, че бе дошъл моментът да спрем с бягането.
— Ти продължи — извиках на Окланд. — Ще те настигна.
Той се замисли за миг, после хукна. Извадих пистолета си и го настроих на максимум интензивност. Още един полицай спря, протегна се и седна на земята. Прицелих се и стрелях, като не преставах да се изтеглям.
Трудно е да стреляш точно и да бягаш заднешком в същото време. Първият ми изстрел излетя някъде в пространството, но вторият бе по-точен. Мъжът отпред забави крачка да се прицели по-добре. Хелипортерът ревеше. Погледнах нагоре към него — кръжеше близо до покрива. Окланд почти го беше достигнал.
Вторият полицай също стреляше. Движенията му бяха позабавени от тези на водача му, но не изглеждаше, че ще заспи. Или е бил далече от бомбата, когато е избухнала, или бе страшно мотивирано и уверено копеле. Той стреля отново. Без малко да ми отнесе главата. Не ми се беше случвало преди. Когато наближих хелипортера, Окланд вече се бе качил.
Хелипортерите по принцип са роторни, съставени от една отвесна част и перпендикулярно на нея хоризонтална. В двата края на хоризонталната част имаше по една седалка. Налагаше се да промуша крака в средата и да увисна на оста. Но преди това трябваше да се погрижа за първия полицай. Той ни беше доближил и стреляше в хелипортера, не в мен. Повредеше ли го, бяхме изгубени.
Не обичам да го правя, но понякога се налага. Улучих го точно в гърдите.
Разполових го през белите дробове и той падна назад. Видях лицето му — бледо и ужасено. Не бях изненадан. Това бе единственият му гръден кош. Нещата се променяха за него от този момент нататък.
Скочих в хелипортера. Шелби го извъртя шеметно във въздуха. Един куршум изсвири под нас.
— Пълен напред, Шелби — поех си дъх аз.
— Абсолютно — отвърна тя.
Летенето до Цветния, жуженето на свобода в ранното утринно слънце, високо над Кварталите и далеч
