Девет
Гледахме се така няколко секунди. Наподобявахме някаква странна скулптура със заглавие „Пат“, „Отслабване на напрежението“ или „Двама с оръжия един срещу друг“.
Поне се успокоих за Спенгъл. Стоеше между мен и канапето. Сякаш охраняваше жената и понеже добре го познавам, мога да ви кажа със сигурност, че си беше така. Опитах се да намеря начин да задам въпроса, който ми се въртеше в главата, но не можах. Вместо това отпуснах ръката си с пистолета.
— Зенда, добре ли си?
Тя изпусна оръжието. Изглеждаше много доволна, че ме вижда. После кимна бързо два пъти и избухна в сълзи. Спенгъл се отдръпна встрани и ме допусна да мина до канапето. Разтворих ръце. Тя се притисна към мен.
След миг се отдръпнах леко, за да се освободя от пистолета си. Зенда изхлипа и ме прегърна още по- силно.
— Всичко е наред — казах й нежно. — Никъде няма да ходя. — Преместих се на канапето и положих главата й на гърдите си. Притиснах я колкото й се искаше, а това означава дяволски силно. Спенгъл ни хвърли един поглед, наостри уши без никаква причина и излезе от стаята. Правилно бе решил, че това си е моя работа и той е освободен от задължения.
Останахме така известно време. Полюлях Зенда като малко дете, погалих я по главата. Тя ме беше обгърнала с ръце и бе допряла горещото си лице във врата ми. Спенгъл бе прав: това беше моя работа.
Не съм ви казвал всичко за Зенда, а това, което съм ви казвал, може да не е истина. Засега ще ви кажа следното: аз съм единственият, който познава момичето под външността на помощник-шеф на Да Направим Нещата Особено Бързо от Центъра, единственият, който е бил допускан някога близо до нея. Тя не излизаше често. Радвах се да я видя. Защото, ако има човек, за който бих дал живота си, това е тя. Зенда го знае и аз съм доволен от това.
Минути по-късно тя се изправи до мен със зачервени очи, но успокоена. Не й зададох никакви въпроси. Никога не го правя. Зная, че тя и сама ще им отговори, когато е готова.
След малко въздъхна тежко и се усмихна. Погледна ме.
— Получих съобщението ти.
— Нещата изглеждаха зле тогава.
Някой се изкашля откъм вратата и ние се отдалечихме един от друг. Окланд стоеше смирено там, в тъмнината.
— Съжалявам, че ви се натрапих — каза той. — Но мога ли да приема, че всичко е наред?
Засмяхме се. Жената до мен стана отново Зенда Рен, страшно всеможещо динамо, а малкото момиченце се скри някъде надълбоко. Но тайничко тя силно стискаше един от пръстите ми в ръката си като спомен, че момичето е било тук. Спенгъл се показа иззад Окланд. Следваше някаква зигзагообразна пътека, която само котките биха могли да видят.
— Това твоят котарак ли е? — прекрачи внимателно прага Окланд.
— Да. Това е Спенгъл.
— Той ме доведе дотук. Лежах с лице на пода в коридора и се чудех какво става. Изведнъж един котарак се покачи на главата ми. Станах и той ме поведе насам. — Действащия се наведе и погъделичка Спенгъл зад ухото. — Сигурно е много умен.
— Това е нищо — погледнах Зенда. — Подредил е апартамента, докато ме нямаше.
Тя се усмихна и стисна още по-силно пръста ми. Прииска ми се да я прегърна и да й кажа нещата, които никога не й бях казвал. Но не го направих. Времето за това отдавна бе отминало и то поради моя вина.
— Това е Зенда Рен — представих я на Окланд. — Тя също е от Центъра.
— Много ми е приятно — приближи се той да се здрависа. Наложи се тя да пусне пръста ми. Рано или късно щеше да се случи. Беше време да се раздвижим, да подредим нещата, да продължим. Както винаги. — Кой Департамент?
— Да Направим Нещата Особено Бързо — отговори Зенда. — Помощник-шеф на Да Ускорим Реално Работата.
— Реално? — впечатли се Окланд. Беше готино от негова страна. Зенда беше на високо ниво, но Окланд бе с двайсет степени над нея в централния департамент на Центъра. — Фел Окланд.
— Знам. За съжаление аз изпратих Старк след вас.
— О — отвърна той и тук разговорът замря за известно време.
Стана следобед. Ние все още стояхме на пода във всекидневната. Междувременно аз и Окланд бяхме взели по няколко ужасно дълги и възстановяващи душа. Проверих си пощата. Не открих нищо друго освен изрезка от вестник, изпратена от Джи, в която се съобщаваше, че той и Снед контролират още по-голяма част от Червения Квартал. Хапнахме. Всъщност, бяхме направили всичко, което можехме, за да избегнем подновяване на предишния разговор.
— Ами — подхванах с нежелание, но знаех, че аз трябва да го направя. — Предполагам и двамата се чудите защо исках да се срещнете точно тук. — Слаба работа, знам, но нямам текстописец да ми помага. Сам се справям.
И двамата се усмихнаха напрегнато, но нищо не казаха. Подготвях се да задам няколко директни въпроса. Тогава Зенда проговори.
— Тук съм поради две причини — млъкна. След един дълъг миг продължи: — Първо, защото се страхувах, че може да не се върнеш. Когато получих съобщението ти, ами, изплаших се. Поисках да дойда тук.
Кимнах.
— Но има и друга причина. Исках да говоря с теб, Старк, а знаех, че не мога да го направя в Центъра.
— За какво?
— Всъщност не знам точно. Това, което ми е известно е, че в Центъра става нещо, нещо странно.
— Както когато бях последния път?
— Да, но по-лошо. Когато ме попита какво става, не знаех какво да ти кажа. Няма нещо определено, което да посоча. Само някакво чувство за нестабилност. Трудно е да се опише. В Центъра заетостта си има ритъм. А ето, че става неспокойно, липсва синхронът. Променят се, отменят се срещи в последната минута. Хората са недостъпни и… — тя млъкна.
— И какво?
— Намерих това на бюрото си — тя бръкна в джоба си и извади метална кутийка. Отвори я и ми подаде нещо сиво с размерите на грахово зърно. — Знаеш ли какво е това?
— Да — кимнах аз. — Знам. А ти?
— Известно ми е само, че не съм го поставяла там. Но мисля, че мога да се сетя. Затова и го донесох в кутията.
— Права си. Това е шпионаж — казах аз. Окланд беше онемял, сочеше нервно към кутийката. — Всичко е наред — уверих го. — Не знаеш колко добре е изолиран този апартамент. Могат да влязат в кухнята и да не ни хванат.
— Често ли се случват такива неща? — изненада се той.
— Не. Това ми е работата, спомни си. Зенда, не знаеш ли защо може да искат да шпионират офиса ти?
— Има само една по-особена задача, в която съм замесена — тя избягваше да поглежда Окланд. — Дарв постоянно виси в Департамента. Трябва да има нещо общо с това. Трябва. Аз не съм направила нищо лошо. Наистина.
Тя бе разстроена. Смисълът на живота й бе да влезе в Центъра. Замислих се, станах и отидох до бюрото си, където пазя важните неща. Там те не се губят, когато Гравбенда се развали. Губя ги само ако забравя, че съм ги поставил там за сигурност.
Случайно намерих Бъг Анели — уред, голям колкото буболечка. Сложих го на бюрото върху уреда.
