Само напред

— Здрасти, Старк. От дълго време не сме се виждали. — За съжаление Бъг Анели може да говори.

— Здрасти, Бъг. Какво ще ми кажеш за това чудо?

— TX77 — уред за подслушване, версия на харддиска 4.5, фърмуер 3.4, софтуер 5.1.

— Да… Нещо друго?

— Малък е.

— Бъг…

— Шегувам се, естествено. Ами, странен е.

— Какъв е?

— Всъщност не е 5.1, 5.1.3 е.

Въздъхнах. Бъг Анели не бе частично плащане като Гравбенд, но беше също толкова изнервящ.

— Схваща — каза Зенда.

— Много интересно всъщност — озъби се Бъг.

— Защо? — стараех се да бъда търпелив.

— Няма да ти кажа сега.

— Бъг…

— Не. Очевидно съм доста досаден. Няма да ви губя времето.

— Кажи ни!

— Не.

— Бъг, кажи ми или ще те изхвърля от шибания прозорец.

— Няма да го направиш.

— Така си мислиш.

— Е, добре. Софтуерът на уреда е по-особен. Изпраща сигнали директно към правителството на департамент в АИЦ. Необикновено. Много, изключително странно. Наистина, невероятно необик…

— Добре.

— Искате ли да знаете към кой департамент? — запита скромно Бъг.

— Да Направим Нещата Особено Бързо?

Последва мълчание.

— След като сте знаели през цялото време — изкрещя машинката, — защо тогава ме мъчите толкова време?

— Някой от моя Департамент ме шпионира? — прошепна озадачена Зенда.

— Няма да търпя това, да знаете — наду се Бъг Анели, но никой не му обърна внимание.

— Предполагам — обърнах се аз към Зенда и Окланд, — че някъде по горните етажи на Центъра стои една проблясваща кутийка. Нищо лошо не си направила, Зенда: най-обикновено наблюдение.

— Можеше да ви кажа какво ли не. — Бъг продължаваше да мърмори.

— Но защо? — отчая се Зенда. — За какво? И сега като си помисля, защо вие двамата сте тук, а не в Центъра?

— Можеше да ви подведа.

— Бъг — заобиколих уреда, — ще млъкнеш ли?

— Накарай ме!

— Млъквай, желязо такова! — изкрещя Зенда. — Или аз ще те изхвърля през прозореца.

— О, страхотно. Ето ти мотивирано решение на ситуацията, нали? — мърмореше Бъг Анели. — Ако така ръководиш Департамента си, нищо чудно, че те шпионират.

— Правилно — изкрещя Зенда и тръгна към бюрото.

— Не исках да кажа това! Старк, помощ!

Пресегнах се и пъхнах уреда в чекмеджето.

— Мисля, че е време да си поговорим — казах аз и погледнах Окланд. Той сведе поглед и кимна. Забелязах, че ефектът на освежаване от душа е бил временен. Той изглеждаше ужасно.

— Старк? — чухме приглушен глас от чекмеджето.

— Да?

— Забрави Буболечката си. — Отворих чекмеджето и машинката изплю уреда във въздуха. Не успях да го хвана и трябваше да го вдигна от пода, но спокойно затворих чекмеджето под тихото кискане на машинката. Пазя си правото да изхвърля копеленцето от прозореца при изключителен случай.

Направихме си кафе. Настанихме се удобно. И започнахме.

* * *

— Роден съм в Центъра и съм живял там през цялото време — започна Окланд. — Днес на връщане видях повече Квартали, макар и отдалеч, отколкото през целия си живот досега. Всеки ден съм се потил, работил съм, старал съм се за Центъра. — Той млъкна, сякаш не знаеше как да продължи. — Старк знае как влязох в Стабилния. Също знае, че нямах и представа как ще изляза оттам.

— Чакай, чакай, чакай — сепна се Зенда. — Как си влязъл?

— Да.

— Няма никаква банда, Зенда — отговорих аз.

— Никаква банда?

— Не — отговори Окланд. — Сам го направих. Просто заминах.

Зенда бе абсолютно поразена. Хората не напускат Центъра просто така. Ако си прекарал целия си живот в борба да стоиш начело на хората, които искат да заемат мястото ти, не може да си тръгнеш просто така. Някой ще седне на бюрото ти пет минути след като заминеш. Много Действащи направо спят на бюрата си, за да са напълно сигурни, че никой няма да се промъкне там през нощта. Окланд я разбра.

— Не можеш да го проумееш, знам, както и всеки друг Действащ. И така: бях отвлечен. Това е единственото смислено обяснение и затова всички вярват в него.

— Почти всички — казах аз. Не знам какво се случва при такива разговори, но всеки си стои на стола и говори със стегнати изречения.

— Да — въздъхна той. — Има хора, които от самото начало са разбрали, че не съм отвлечен. Точно един от тях ти е възложил тази задача, Зенда. Г-н В знаеше как и защо съм заминал.

— Чакай малко — обади се Зенда. — Г-н В е знаел, че не си бил отвлечен? Тогава защо ми каза, че си? Защо ми даде тази задача?

— Защото не е знаел къде съм, а е искал да ме намери. Най-лесното е било да каже, че съм отвлечен. Така е мотивирал хора да излязат и да ме открият.

— Бях се зачудил — отбелязах аз — защо ще отвлекат точно висш Действащ. Какво толкова притежава Центъра, което да представлява интерес за някой друг? Нищо не ми хрумна, но си казах, че не съм мислил достатъчно по въпроса.

— Но г-н В щеше да ми каже, че просто си заминал — ядоса се Зенда. — Защо да не ми се довери? Това не би било от значение за мен. Аз си върша работата. Ако трябва да се открие някой, значи ще го открия.

— Защото си щяла да зададеш въпроси. Спомни си как реагира като ти казах, че просто съм заминал. Можеше и да не го попиташ каква е целта, но щеше да си кажеш все пак, че е странно. Ти и така си забелязала, че нещо странно става в Центъра. А можеше да го забележиш и още по-рано, ако се бе оглеждала.

Действащият отново млъкна. Реших, че е време да направим план по темата. Денят се изнизваше. Не знаех с какво извинение Зенда се е измъкнала от Центъра, но то не можеше да продължи вечно.

— Добре — казах аз. — Има три важни въпроса. Защо замина? Защо те търсят? Бързо, Окланд. — Не исках да притискам стареца. Изглеждаше болнав и знаех, че малко му трябва да рухне. Но от друга страна, трябваше да го направя точно поради тези причини. Бяха изминали почти пет часа, откакто слязохме от покрива. Стъмваше се. Ако нямаше да довърша работата, която ми бе възложена, исках да знам какво друго щеше да се случи, и то скоро.

— Това са само два въпроса — чух приглушен глас от чекмеджето. — Глупак.

— Млъквай и се изключвай — разпоредих се аз. — По който начин искаш.