стената на Цветния. Трябваше да пресечем главното кръстовище, да минем няколко стъпала и само след един ъгъл имаше порта към Звук. Можеха да ни проследят дотам, наистина, но само пеша, а това бе шанс за нас.
— Внимание! — проглуши ни електронен глас от стената. Никакви учтиви изрази повече. — Неподходящо облеченият мъж трябва незабавно да влезе някъде! — И тогава, като по чудо, сирената заглуши Координаторния Компютър по Уличен Цвят за негово най-голямо неудоволствие.
— Страхотно! — изписка Окланд.
Безизразната черна стена, към която се снишавахме, внезапно промени цвета си. Огромни червени стрели захвърчаха срещу нас, проблясвайки. Стигнахме кръстовището и бързо преминахме улицата. Стрелите все така ни следваха, както и оглушителната сирена.
— Виж — прошепнах тихичко на стената, — той ми е гост. О’кей? Не познава правилата.
— Но ти ги знаеш — поучи ме строго стената, при това на обезпокоително висок глас. — Знаеш колко са важни безцветните сака за периода, в който уредите за възприемане на цветове си почиват.
— Идват — съобщи Окланд с равен глас. — Чувам гласовете им.
— Виж, стена, има едни хора, които ни преследват.
— Знам това. Те всички са облечени подобаващо.
— Да, но се опитват да ни убият.
— Глупости.
— Да,
— Цветните хора не убиват никого — заяви величествено стената. — Те не се убиват един друг.
— Те не са от Цветния. От Центъра са. — Последва мълчание. Компютърът оценяваше думите ми. — Погледни им китките — примолих се аз. — Имат лилави ръкавели. От АИЦ са.
— Виждам — проговори стената тихо. — Направили сте нещо лошо?
— Не — отговорих аз и последва дълга пауза.
— Е, тогава няма да можем да го понесем. Шибани всеможещи задници!
Бях мъничко изненадан. Не знаех, че антипатията към Действащите е толкова разпространена сред компютрите в Кварталите. Отдъхнах си. Сирената млъкна, стената мигновено потъмня до черно. И двете коли идваха към нас.
— Елате близо до мен — каза стената. Колите бяха на шейсет ярда от нас. Окланд бе онемял при вида им. Сграбчих го и го залепих за стената. Застанах до него.
Колите приближаваха бавно към нас. Мъжете от АИЦ се движеха между тях и оглеждаха навсякъде.
— Ще ни убият — предположи Окланд шепнешком.
Не се чувствах уверен, за да му противореча. Това, че не тичаха с викове и крясъци, бе добро начало, но не виждах от каква полза ще ни бъде. Приближаваха все повече. Виждах червената светлина от предното табло на едната кола. Тя проблясваше толкова бързо, сякаш светеше през цялото време. Трябваше да знаят, че са близо до нас. Не можех да разбера защо не ни виждат.
Колите спряха щом се изравниха с нас. Почти се бяхме слели със стената. Напрегнах се с готовност да посегна към пистолета си. Не че имах шанс, знаех това, но какво друго бих могъл да направя в ситуация като тази? Нищо друго освен да извадя пистолет.
Мигът се проточи, удължи, избухна и тогава, о, Боже! — колите потеглиха бавно.
— Може би са в задната улица.
— Няма начин. Виж светлината, човече.
— Ами те не са тук, нали?
— Мисля, че не. Добре, да огледаме. Кинип, направи обратен завой и огледай от другата страна.
— Тръгвам.
Колата отпред потегли. Другата се завъртя на място и зави зад ъгъла. Поехме си едновременно дъх с Окланд. Отдръпнах се от стената и го погледнах.
— Как по… — започнах аз и тогава разбрах. Не можех да видя спътника си от два ярда. Уличният компютър бе разпръснал пулсиращ мрак. Потокът около Окланд синхронизираше с цвета на сакото му. Петната до главите ни се сливаха с тена на лицето. Само горе, където бе косата, преливаха в сиво. Направих още една крачка и поклатих глава. Бяхме почти невидими. — Стена? — обърнах се с уважение аз. — Страхотна си!
— Няма проблем — обади се тя. — А сега движение.
Хванах Окланд за ръката и го повлякох през улицата.
— Господи! — той още гледаше назад към тъмните цветове.
— Йеа.
Спънахме се в стъпалата и се претърколихме надолу към малък тъмен двор, едно старо, старо място. Аз съм нещо като специалист по такива места. Те са рядкост в Цветния, всъщност не само тук. Не са променяни от стотици години. Рядко се посещават. Пътека към миналото.
Освен романтично кътче, това бе и път към Звук. Накарах Окланд да свали тракащите си обувки. Забраних му да говори, докато не му дам знак и хукнахме в тъмнината.
Мигащи светлини, тихо потракване на електрическите вагони, приспивно подрусване, нощна тишина на обезлюдено обществено място, пресушени от умора очи. Пътуваме, спираме, тръгваме, пътуваме отново. От време на време се виждат точици светлина отвън в тунела от мрак. Излегнал съм се на мъхнатата седалка и наблюдавам с половин око неспокойно спящия Действащ.
Избягахме им. Не знам дали бяха влезли в Звук, дори дали бяха разбрали къде отиваме. Бяхме минали по няколко заобиколни улички за заблуда. Напуснахме Квартала на най-малко предполагаемото място, но стигнахме точно там, където отивахме.
Сумрак. Сиви камъчета, изстинали от бурните приливи и отливи. Чайки плават по водни облаци в разлята слънчева светлина. Брегът, абсолютно гробище на миналото, място, което със сигурност бе мъртво, защото бе все още там и човек можеше да види колко е мъртво.
Седях уморен, твърде уморен, за да заспя. Тялото ми — стоплено от парното на вагона, главата ми — студена от допира със стъклото на прозореца. Опитах се да помисля. Щяхме да изминем целия път с влака. Нямаше да правим смени никъде. Трябваше само да стоим и да чакаме. На сутринта щяхме да приближим брега и да се изправим пред следващата задача. Трябваше само да си седя и да търпя болките в гърба си.
Мислих за последните дни, проследих часовете. Чудех се да не съм забравил нещо, нещо важно. Стигнах до два извода. Някой се беше опитвал да се свърже със Снед, сигурно за да разбере за Стабилния. Може да са били АИЦ, но може и да не са били. Също така някой се бе опитал да ме убие при стената на Стабилния. Можеше да са АИЦ, но можеше и да не са.
Анализът ми не бе никак точен, но все щеше да свърши работа. Когато нещо започне, трябва да го разберете в основни линии. Няма причини да се задълбочавате. Това само ще ви забави. С течение на времето осъзнавате обстоятелствата, кое накъде натежава, предугаждате и подозирате по-точно. Нещата изгубват своята праволинейност, появяват се повече препятствия, овладяването на ситуацията се превръща във фантазия. Много важна фантазия, но все пак фантазия.
Мислех за Зенда. Знаех, че ще успее да играе ролята си, докато нещата бяха под някакъв контрол. Настъпеше ли хаосът, човек нямаше какво друго да направи, освен да реагира. Надявах се дотогава да съм се върнал. Сигурно си мислите, че до този момент не съм направил някакво особено впечатление и може би сте прави. Аз умея да се защитавам. Съгласете се, че не е лесно да реагирам правилно всеки път, да бягам през цялото време. Но не е там работата. Нещата са твърде дълбоки и лични, за да бъдат обяснени. Не обичам зрителите. Нищо, което е наистина важно, не прави впечатление, защото има значение само за човека, за когото се отнася. Да останеш жив, например, да не загинеш — изглежда толкова лесно, но понякога е непосилно тежка задача.
Бях буден и сам във вагона, обграден от мрак и сън. Мислех за Джи, за Шелби, за Снед, дано да са добре. Подредих мислите си, завих ги и ги приспах. Исках да са подредени, защото сънят, както казват, може
