да се окаже смъртоносен. Човек никога не знае дали, ако заспи, после ще се събуди.
Нямаше да спя тази вечер. Някой трябваше да наглежда Окланд, да го събуди, ако започне да сънува кошмари. Някой трябваше да играе героя, да знае малко повече, да движи историята напред. Винаги в моя живот този някой съм бил аз. Понякога ми се ще да поспя, да ме пазят. Иска ми се някой да бди над съня ми, всеки миг да е готов да ме хване за ръката и да ми помогне. Бих искал да съм този, който ще бъде успокоен, обичан. Да съм дете, което се протяга в прегръдката на слънцето и вярва, че то завинаги ще бъде топло. Но не можеше да стане така. Защо? Ще разберете, може би. Когато му дойде времето.
Така, нямаше да спя тази вечер, нито другата. Но утре щях да помечтая.
Единадесет
Трябва да знаете, че понякога нещата изглеждат такива, каквито са. Но не искам да кажа, че те могат да се окажат по-различни от очакваното, да не са чак това, което ви се струва, всъщност, искам да кажа… Исусе. Ще започна отначало.
Понякога нещата са по-различни от това, на което приличат. Струва ти се, че нещо ти е ясно, че го разбираш, но едва по-късно осъзнаваш, че истината е била по-друга.
О’кей. Няма награди за наблюденията до този момент.
Друг път виждаш нещо и си мислиш, че не е точно така, както изглежда. Разбираш го, съзнаваш контекста, знаеш, че формата е измамна.
Ала понякога, рядко се случва, но е важно, в този случай грешим.
Понякога си мислиш, че се лъжеш, а не е така. Понякога нещата изглеждат
Нека да го обясня по друг начин. Защо винаги в мислите ни пътуването до някъде ни се струва по-бързо, отколкото всъщност то е?
На следващата сутрин в осем бяхме в Квартала на Източния Бряг и гледахме морето. Наоколо царяха пустота и тишина. Ние и няколкото кръжащи чайки бяхме единствените посетители. Чуваше се само плясъкът на вълните, а някъде отдалеч и пиано.
Окланд се замечта. Доста често съм идвал тук през годините. Понякога, защото се е налагало. Друг път просто така, заради самото място. И преди бях виждал морето. Стоял съм пред него, докосвал съм огромното, тъмно, тежкодишащо копеле, каквото си бе то. Но Окланд не беше го правил. Като повечето хора от нашето съвремие той знаеше, че то съществува, знаеше химическия му състав, но не го
— Ами, о-о, много е
Отчасти се дължи на това, че се намирах на Източния Бряг. Вървяхме бавно. Силният бриз развяваше дрехите ни. Кварталът изобщо не се бе променил от последния път, когато бях тук. Приличаше на призрачно градче. Точно такова е. Източния бряг е голям, заема петдесет мили брегова линия, но го обитават само двайсетина души. Никой не идва тук. Нито пък е идвал от стотина години насам. Бяхме обърнали гръб на морето. Бяхме загърбили дивата бушуваща мощ на несигурността. Нямахме нужда повече от нея. Беше безполезна. Сградите все още бяха в относително добро състояние, защото никой не притежаваше достатъчно енергия да отиде толкова далече и да ограби мъртъв град. Какъв би бил смисълът? Магазините и ресторантите, бавно рушащите се хотели и гниещи джетове отстояваха десетилетията, безмълвно наблюдаваха приливите и отливите, отминаващите години. Предстоеше разрухата на тези помръкващи замъци от миналото.
Разбирате ли какво искам да ви кажа? Ще се опитам да дойда на себе си.
— Имам чувството, че наоколо витаят призраци. — Окланд извърна очи от морето и погледна избелелите, пометени от вятъра, пусти улици. — Никой ли не живее вече тук?
— Много малко мили лунатици и чудаци най-вече. Отиваме на гости у един от тях.
— Така ли? — усъмни се Действащия. — Защо? Откъде се чува пианото?
Вървяхме към музиката. Беше красива по странен начин, фрагменти на тиха меланхолия. Видях един по- голям ресторант от другата страна на улицата. Стори ми се, че вътре цари леко оживление, но не се върнах да проверя. Хората тук лесно се плашеха, а аз харесвам музиката.
— Отиваме при него, защото има самолет.
— О! Чудех се защо дойдохме чак дотук. — След един необезпокояван нощен сън Действащия не изглеждаше по-здрав, но със сигурност беше по-дръпнат, по някакъв уморен начин. — Ще напускаме страната или какво?
— Да — отговорих аз. — И не. Ние няма да се качваме в самолета, той ще се качи.
— Разбирам — намръщи се Окланд. — НЕ, не разбирам. Какво ще правим тогава?
— Ще останем тук.
— Какво?
Знаех, че рано или късно ще трябва да обясня на Окланд следващата ни стъпка, но исках да поизчакам още малко. Ако нямаше достатъчно време да обмисли нещата, на мен щеше да ми е по-лесно. Или по-малко безкрайно трудно.
— Довери ми се.
— Хм — отговори той, но не каза нищо повече.
Два часа по-късно седяхме в Палата. Това бе голям хотел на брега. Тук са идвали хора с ужасно много пари, които искали да оповестят факта, че са богати. Все едно са се окичвали с табела. Въобще пребиваването тук е било най-добрият начин да кажат „Хей, вижте. Имам повече пари, отколкото ми трябват и не знам какво да правя с тях.“, както и да си променят мнението за няколко седмици.
Но богатите днес са станали много сериозни. Стоят си в Брандфийлд и Квартала Пари и играят голф. Да си богат не е толкова забавно, както преди. Едно време човек забогатяваше и тогава спираше да работи. Концентрираше силите си в забавления по най-скъп начин. Днес хората забогатяват и после работят още и още, за да станат по-богати. Понякога играят голф. И това е. Не ми звучи кой знае колко приятно, но това е положението.
Стояхме във всекидневната на Палата — стая около сто квадратни метра. Тук-там сред прахоляка се виждаше по някой стол, някоя маса. Помещението се намира в центъра на хотела и няма прозорци. Това е важно.
Бях открил лесно Вилих. Живееше в нещо като запуснато частно кварталче на брега. В началото обитаваше старата съблекалня, но с годините си построи допълнителни бунгала и навеси, които сега покриваха площта от пътя до морето в широчина от двайсет ярда.
По причини, които само той знаеше, Вилих бе построил „къщата“ си така, че покривът да е четири фута над земята. Вътре тя представляваше лабиринт от стаи, тунели и леговища. Трябваше да се движиш пълзешком. За негово облекчение, оставих Окланд отвън. Открих един от няколкото входа и запълзях към центъра. Мина известно време, докато открия Вилих. Без съмнение беше вътре. Винаги е вътре. Ако не идвах от време на време и не разбутвах гнездото му, сигурно вече щеше да е пуснал корени. Открих го и запълзях към това, което изпълняваше функциите на кухня. Направих Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван. Между другото, никога не го пийте. То превръща глупавите и безполезни мисли в трансцедентално блаженство. Пиеш ли от Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван, започваш да разбираш алкохолиците. Намираше се в кухнята на Вилих, защото аз го бях оставил там.
Измайсторих фуния от картон и излях кафето в гърлото на Вилих. Когато той се превърна във функциониращо човешко същество, аз го избутах през тунела във външния свят. Окланд стоеше до водата с блажен поглед в безкрайното синьо, оставяше водата да близва обувките му. Гледаше вълните, вдишваше
