нещата ще потръгнат.“ А хората, като видеха основателите един до друг отново, ще се справят с проблема, ще го посрещнат заедно и ще го превъзмогнат.
Площадът бързо се изпълни. Гледах тълпата. Чудех се колко много са вече, удивих се как общността се бе появила от нищо, а вече си съществуваше независимо.
Обърнах се и видях, че Рейф е пристигнал. Седеше на един от столовете.
Погледнах го, помислих, че може да не ме е видял още. Стоеше със скръстени ръце, внушителен с костюм и вратовръзка, изслушваше речите. Погледна към мен и се намръщи, посочи стола до него. Аз поклатих глава, усмихнах се. Надявах се да ме разбере. Той сви рамене и се обърна към дебата. Гледаше с погледа на властен съдебен пристав. Може би така трябваше да се държи един основател.
Разбрах, че всичко съм развалил. Че нищо не съм разбрал. Бях си помислил, че с романтичен жест ще върна нещата на мястото им. А бях пропилял малкото авторитет и уважение, които имах. Рейф бе част от общността, централната фигура между хората. И аз бих могъл да бъда там, но не бях. Защото сърцето ми биеше на погрешно място, защото живеех в моя собствен свят на периферията, свят, който бе филм, а аз — главният герой.
Дебатът продължи, но аз не чувствах нищо. Сърцето ми бе празно, сякаш падах като камък и ушите ми бучаха от ужасен страх и самота. Станах и се отдалечих. Няколко глави се извърнаха любопитно, но не много. Не достатъчно.
Влязох в стария бар при вехтото пиано. Отгоре му прашасваше пожълтяла от годините кутия цигари. Стоеше там от нощта, в която бяхме пристигнали и беше на Рейф. Като спомен, като паметник за времето, когато мислехме еднакво и вярвахме в едни и същи неща. Видях пакета и осъзнах колко време бе минало, откакто бях идвал тук. Стоях пред пианото и се подготвях за една последна възможност.
През прашния, мръсен прозорец видях тълпата в слънчева светлина. Хората все още слушаха, преценяваха ситуацията. Обсъждаха днешния проблем, забравили за миналото.
Посегнах към клавишите. Да направя това, което мога.
Да изсвиря мелодията, която бяхме измислили с Рейф в нощта на пристигането ни. Когато ме чуят на площада, надявах се отчаяно аз, тогава нещата ще се оправят. Хората ще я познаят, Рейф ще я познае. Щях да постигна това, което не успях на бордюра. Мелодията ще постави всичко на мястото му, мелодията от миналото, от началото на всичко.
Чак когато засвирих, разбрах колко много време е минало, откакто бях свирил за последен път. Бях загубил форма, бях забравил нотите. Пръстите ми се лутаха по клавишите, но не знаеха точно кои да докоснат.
Не успях да си спомня мелодията. Блъсках си главата, опитах да намеря нотите, но те не бяха вече там. Мелодията си беше отишла. Погледнах навън, видях, че няколко души гледат към мен, включително и Рейф, но отново се обърнаха. Отново към дебата, към техния си свят. Светът, към който те принадлежаха, а аз не.
Мелодията бе умряла. Не можех да си я спомня.
Тогава разбрах колко много съм се провалил. Рейф се бе променил, светът се бе променил. Аз си бях останал същият. Същият романтик, глупавото момче, което бе дошло тук преди десет години, с глава пълна с мечти и вяра в себе си. Не се бях променил. Макар и да имах някакъв измислен авторитет тук, дълбоко в себе си аз бях същият романтичен неудачник. Рейф се беше развил, бе наметнал мантията и бе продължил напред. Беше вече сериозна и важна личност. Виждах го, концентриран в митинга. Знаех, че трябва да направя същото, а не да се опитвам да разрешавам всичко с мелодраматични изяви.
Бях отклонил прожекторите от себе си. Не заслужавах светлината им. Изведнъж се почувствах стар и уморен. Натежаха ми пропилените години. До този момент не бях осъзнавал, че всичко се е променило, че е изтекло време, че градчето и Рейф са се придвижили напред и нагоре. Мен са ме оставили назад, обвързан с миналото, все още изпълнен с чувствата си и нищо друго. Все още приличах на човека отпреди десет години. Цялото това време, всичките тези години не струваха нищо. Бях едно консервирано момче, което гледаше настоящето отвън от празното пространство, обсебено от самото себе си.
Станах от пианото и излязох през задната врата, не тази към площада. Не можех да се върна в градчето, защото нямах място повече там, но нямах и къде другаде да отида. Единственото място, където се чувствах у дома си, бях самият аз. Колкото и да се мразех, нямаше друга врата, която да се отвори, освен тази към мен самия.
На площада все още беше ден, но там, където излязох, бе тъмно. Кобна нощ както при пристигането ми. Не си направих труда да се върна за нещата си. Просто си тръгнах и знаех, че никога повече няма да се върна.
Следвах тъмна пътека край планина, която след известно време се оказа супермаркет. По мокрия паваж на паркинга личеше, че неотдавна бе валяло. Тих вятър си играеше с вестници и ги подхвърляше към стените. Листата плаваха като лодки в черните локви. Все още бе тъмно. Паркингът беше пуст, видях само счупена китара и изоставена количка за пазаруване. И отново абсолютно тих мрак. Тръгнах. Най-неочаквано и количката тръгна и аз реших да я проследя.
Тя се движеше бавно. Едно от задните й колелета бе счупено и тракаше по пътя. Вървях след нея, вдишвах дъжда и мириса на опадалите листа. Почувствах се по-добре от разходката. Пълната луна над нас осветяваше пътеката през голям буреносен облак. Чуваха се единствено стъпките ми и периодичното тракане на повредената количка.
Вече се движехме по улица в един старомоден Квартал. Старинни фенери осветяваха в зелено неравните тротоари. Беше екстравагантно и напрегнато като в мрачен филм, но реален и триизмерен. Продължихме напред между брегове от къщи. Всички прозорци бяха тъмни, всички завеси — спуснати. Не се виждаше жива душа. Пробвах ключалките на няколко старомодни автомобила, но не успях да ги отворя. Дръжките бяха студени. Не се изненадах. Това място ми бе ясно. Счупената количка продължи, аз след нея.
Стигнахме до тухлена стена, висока и сива. Опитах да се покатеря по нея, но нямаше за какво да се хвана и просто се плъзнах обратно надолу. Обърнах се и видях, че се намираме до канал.
Количката тръгна покрай водата, аз след нея. Гледах старите тъмни магазини и слушах как водата се плиска в брега. Една от сградите бе доста прашна — масивна бяла къща край мътната вода. Сякаш някога е била хотел или работилница за бижута. В къщата имаше нещо грозно, но не можах да разбера какво. Нищо не ни се случи, докато минавахме покрай нея. Значи може да е било просто параноя.
Количката забави ход и спря. Видях лунапарк пред мен. По люлките и въртележките проблясваха сенки. Сякаш там имаше хора. Голям метален кон поклащаше бавно особената си глава напред-назад. Чуваше се нещо от лунапарка и реших да проверя.
Вървях внимателно край люлките и въртележките по килим от листа и висока трева. Лунапаркът беше малък. Бързо щях да открия откъде идва шумът. Някой бърбореше. Това бе добре. Или не беше толкова зле, колкото би могло да бъде. Веднъж на място като това бях тръгнал да открия откъде се чува плач и в корените на едно дърво бях открил зли бебета. Виждал съм ги и после, стават все по-лоши.
Някъде отсреща една люлка се движеше напред-назад така, сякаш някой току-що бе слязъл от нея. Вървях бавно край стената, надзъртах под люлките и въртележките. Приближих се към гласа. Надявах се да не е нещо лошо. Атмосферата в призрачното градче ми беше достатъчна засега. Нищо страшно, но твърде депресиращо. Отдавна не бях мислил за Рейф и не исках да го правя сега.
Видях пейка и тъмна сянка отдолу. Наведох се и погледнах. Беше Окланд.
Действащия се бе свил на кълбо. Това, което бях чул, бе тракането на зъбите му. Дрехите му бяха мокри. Бе закрил лице със стиснати ръце да се предпази от всичко. Кокалчетата на ръцете му блестяха побелели. Мускулите вибрираха от силата на захвата. Протегнах се и го докоснах леко по рамото. Той потрепери и се сви на още по-малко кълбо.
— Окланд — казах тихо. — Аз съм, Старк.
Много бавно той раздвижи една от ръцете си като дете, което се страхува да погледне. Да не би лошото нещо все още да го дебне. Предположих, че е преминал през доста изпитания, откакто пристигнахме. Винаги е така. Има си причини. Дори на мен ми е малко трудно. Той помръдна длан, колкото да надзърне с едно
