Тринадесет
Има чудовища.
Наистина има.
Събудих се от странна смесица от звуци. Ритмично цвърчене на насекоми и чуруликане на птички се съпровождаше от безпогрешния звук на повръщане. Отворих очи. Забелязах, че е ден и че е обезпокояващо горещо.
Поизправих се. Наблюденията ми, освен едно, можеха да се групират около основното: бяхме в особен вид джунгла. Последното ми наблюдение се оказа вярно. На около пет ярда, дискретно приведен зад някакво голямо папратово дърво, Окланд преживяваше тежки минути. Останах там, където бях, и го изчаках. Никой не обича да става център на внимание, когато драйфа.
След минути той се изправи и седна на няколко фута от мен. Цялото му лице бе позеленяло като изключим алените петна около очите и устата му. Имаше тъмни кръгове под очите. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.
— Предполагам, че не можеш да измислиш чаша кафе или нещо друго, нали?
Поклатих глава. Не мога да направя подобно нещо. Господ знае, че съм опитвал.
— Ти спа ли?
— О, да — отговори той. — Спах много добре. Преди половин час се събудих с чувството, че ще експлодирам. И имах доста работа след това, както може би си чул.
— Как се чувстваш сега?
— Ужасно. Старк, ей там има едно вирче. Измих си лицето. Видях как изглеждам.
Кимнах.
— Йеа. Добър камуфлаж за джунгла.
— Какво ми става?
— Болен си.
— Не, наистина? Хайде, Старк, обясни ми малко по-подробно поне веднъж! — Говореше с равен тон, но беше уплашен.
— Стани — казах аз. Той се изправи, аз също, за да огледам по-отблизо лицето му. Кожата му бе в сравнително добро състояние като изключим обезцветяването. И то защото бях успял да го доведа тук, преди да стане прекалено късно. Вярно, влошаваше се, но по-бавно. Личаха петна там, където кожата му бе нездрава, но това беше всичко. Окланд се размърда нервно.
— Ако не беше тук — отдръпнах се от него, — лицето ти щеше да си е със същия цвят, както винаги. Видът ти е такъв, сякаш дълго време си бил болен. Цветът тук не означава нищо сам по себе си. Той е само знак, като енергиен показател.
— Но какво става всъщност?
— Да повървим.
— Старк!
— Ще обясня, но да повървим. Трябва да отидем на някои места, забрави ли?
Тръгнах към близкия храст. Окланд неохотно ме последва.
— Особена джунгла — отбелязах аз.
Беше като джунгла от детска книжка. Високи живописни дървета с пълзящи растения по тях. Масивни папрати с широки листа до земята. Все пак имаше пътека, на места осветена от мокро лъчисто слънце. Екзотични птички чуруликаха и грачеха в доспехи от листа високо над главите ни и даваха тон на ентусиазираните насекоми.
Най-странни бяха цветовете. Откъснах лист от близката папрат и го разучих. Краищата не бяха гладки, а леко назъбени. Целият бе покрит с цветни петна от оскъдна палитра. Отстрани ти се струваше, че различни нюанси на зеленото се преливат, но отблизо се виждаше, че съдържа отличаващи се петна зелено, свързани със сини и жълти нишки. Огледах се. Реших, че съм заобиколен от двеста шейсет и пет цвята.
Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.
Всичко приличаше на триизмерна компютърна графика, но все пак листата излъчваха топлина, стволовете — солидност, а лепкавата кал потъваше под обувките ни. Необикновено.
Известно време вървяхме мълчаливо по пътеката, доволни от гледката. След малко цветовете престанаха да ни се струват странни. Джунглата бе реалистично гореща и лепкава все пак, пък и бях сигурен, че Окланд никога не бе посещавал джунгла преди. Колкото повече вървяхме, растителността ставаше все по-гъста, заемаше част от пътеката, а балдахинът отгоре все по-рядко пропускаше светлина. Скоро вървяхме през плътни папрати в тъмнозелен и потискащо влажен мрак. Имаше вероятност объркването на Окланд да превръща джунглата във все по-трудно проходима. Затова реших да поговоря с него преди нещата да се влошат.
— Какво знаеш за сънищата? — запитах го аз.
— Не е много — призна неохотно той. Действащите мразят да си признават, че не знаят нещо. В Центъра те никога не го правят. Просто се преструват, че са експерти, после хукват и научават колкото могат по въпроса, преди да ги разобличат. Но тук нямаше такава възможност.
— Никой не знае, всъщност, особено хората, които си мислят, че знаят. Преди много години хората вярвали, че съществуват видения. Тогава се смятало, че те са отражение на подсъзнателни процеси. — Тук трябваше да спра и да преместя една особено голяма папрат от пътя ни. Пътеката не изглеждаше по-добре след това. Растителността над нас бе толкова плътна, че вече се движехме в тежък сумрак.
След още няколко ярда трябваше да спрем. Нямаше начин да продължим. Обърнах се към Окланд. Видях, че пътят, по който бяхме дошли, също е блокиран. Растителността го бе закрила. Бяхме в капан, широк квадратен ярд. Гледахме изпотените си лица.
— Може би някъде тук има по-проходима пътека? — запита Окланд. Едно насекомо кацна на лицето му и той го размаза раздразнен. Макар и насекомото да бе оцветено с черни и сиви петънца, кръвта, която изтече от него, бе истинска.
— Не. Внимавай! — Трябваше бързо да прочистя мозъка на Окланд или щяхме да се отрудим доста, преди да излезем от джунглата. — Донякъде са били прави. Сънищата са отражение. Но както сам виждаш, те са и реалност. Когато сънуваш, ти идваш тук. Тук се случва сънят ти.
— Дали това място ще си е пак тук, ако никой не сънува?
— Да. Това е смисълът. — Бях доволен. — Страната на Звездите съществува. Отчасти съществува заради сънищата, които се случват тук. Но сънищата на хората се определят също и от мястото. Оказват си взаимно влияние.
— О’кей — кимна той. — Засега разбирам.
Хвърлих поглед назад. Макар пътят да бе все още блокиран, той изглеждаше малко по-светъл.
— Сънищата не са само в мозъка на хората — продължих аз. — Те съществуват и като част от теб. Като спомените те произхождат от тебе, независимо дали си ги спомняш. И ти отново се влияеш от тях.
— Правилно.
— Ако нещо се случи на част от тялото ти, ако някои от клетките ти побеснеят или се свият от нещо, ти също се разболяваш.
— И ако нещо не е в ред със сънищата ти, също се разболяваш.
— Този мъж заслужава пура.
— Старк, нещо странно става с тези папрати. Сякаш се отваря път зад теб.
