нашата и това бе добре. Не ни преследваше. Окланд видимо си отдъхна. Не отворих шампанско или нещо друго, но и аз се почувствах по-добре.
След половин час дърветата около нас започнаха да оредяват и небето просветна през клоните. Сивата стена отдясно се простираше надалеко. Последната миля пътеката се движеше леко нагоре. Като погледнахме назад, джунглата ни се стори огромен басейн от цветове; купа, чийто капак приближавахме.
Виждахме все по-малко дървета. Вече вървяхме по-скоро през тъмна гора, отколкото през джунгла. Земята също не бе покрита с толкова дебел килим пълзящи растения и стъпвахме по червена пръст. На петдесет ярда от нас имаше скала — явно бе крайната точка на джунглата и ние се запътихме натам. Последният откъс бе много стръмен. Когато стигнахме върха и двамата дишахме тежко.
Но все пак си струваше. Пред нас се разстилаше равнина, гладка и гола като изключим разпръснатите тук-там храсти и ниски дървета. Надалеч, на около миля, сива планинска верига закриваше половината небе.
Но най-важното беше сградата — точно от другата страна, сгушена в планината, приличаше на замък, построен върху колона. Широчината на основата бе около двайсет ярда. Високата колона се издигаше около двеста метра, преди да се разшири дотолкова, че да крепи замъка. По-тънки стълбове, широки няколко метра, държаха четирите ъгъла на по-високата част. От една кула се вееше бял триъгълен флаг. Гледахме го, олюлявайки се, и се усмихвахме.
— Странна сграда — пое си дъх Окланд. — Но ми харесва.
— Хубаво място — съгласих се аз. — Пак извадихме късмет.
— Знаеш ли на кого е?
— Не. Но те ще ме познаят. Хайде. Да вървим.
Силен рев точно зад нас ни оглуши.
— По дяволите — изругахме едновременно и се извърнахме.
Там нямаше никой.
— Къде е?
— Не знам.
С гръб един към друг, движейки се в кръг, ние бавно огледахме храстите.
— Старк.
— Шшт.
Спряхме и се ослушахме. Само приглушеното пукане на пръчки и шумоленето на листа ни подсказаха, че тигърът е някъде в храстите.
— Как е дошъл дотук?
— Тихо. Шшт.
Мощен рев разлюля отново гъсталака от папрати вляво от пътеката. Джунглата ни обгърна отново, при това с невероятна скорост. Имахме само десетина ярда свободно пространство, но то бързо се смаляваше. Още един страховит рев. И двамата се извърнахме в неговата посока.
— Какво ще правим?
— Не знам. Всъщност… ще излезем бавно от джунглата.
В първия момент си помислих, че се спуска нощта — ясното слънце беше изчезнало. Отново се движехме в тъмнозелена мъгла. Но когато погледнах нагоре, видях, че небето е закрито от дървета и лиани. Вървяхме все по-бързо, ала и джунглата не изоставаше, заграждаше ни. Вдигахме доста шум, но не колкото храсталаците пред нас, а ревът се разнасяше все по-оглушителен.
— По дяволите! — възмутих се аз. — Не става. Може би ни трябва План Б.
— Какъв е?
— Обикновения — бягаме.
— Добре звучи.
Мигом се обърнахме и хукнахме. След два ярда пред нас величествено се изправи най-големият тигър, който някога съм виждал. Е, добре, не съм срещал много, но знам нормалните им размери. Този не беше обикновен — великански тигър, дълъг осемнайсет фута. Гърбът му бе на пет фута от земята, ченето — широко около фут и отчайващо пълно със зъби. Оранжеви, черни и бели ленти се виеха по ярката му козина. Цветовете също бяха дигитални, но това не беше толкова успокояващо, колкото може да ви се стори. Не ставаше въпрос за компютърна графика. Чувахме го как диша.
— О, Боже! — възкликна Окланд с похвално самообладание.
Тигърът изръмжа и пристъпи крачка напред. Беше само на три ярда от нас, разстояние, което би могъл да преодолее с един скок. Казвам това, защото тигърът приклекна и мускулите му се свиха в готовност за скок. В този момент ми стана съвсем ясно колко надалече ще скочи, съвсем ясно. За нищо друго не можех да мисля. Изведнъж Окланд се обади:
— Ела тук, писи, писи.
— Моля? — втренчих се в него. Действащия бе протегнал трепереща ръка към тигъра. Лицето му, в преобладаващо зелено, се гърчеше от страх.
— Ела тук, писе. Хубаво писе.
Погледнах тигъра. Бях изумен. Той също като мен изглеждаше объркан от развитието на нещата. Все още стоеше наострен, с извит гръб, готов за нападение, но и не помръдваше. Изчакваше.
— Ела тук, писи, писи.
Тигърът ни гледа така още един миг. После изведнъж седна. Намести предни лапи на земята и опъна глава напред.
— Браво. Как се сети? — Бях впечатлен.
— Просто ми хрумна — прошепна Окланд. — А сега какво?
Направих внимателна и микроскопична крачка напред. Тигърът си остана там, където беше. Гледаше ни с любопитство.
— Проблемът е — казах аз, — че искаме да сме от другата му страна. И макар да изглежда спокоен…
Спрях и се втренчих. Тигърът не беше спокоен. Той бе мъртъв.
— О, не — извика Окланд. — О, не.
Очите на тигъра гледаха, без да виждат. Цялото му тяло трепереше. След малко вече се тресеше, а очите му изскочиха, едно след друго. Разляха слуз и кръв върху носа му. Червено кървящо месо започна да се лее от очните ябълки, сякаш изтеглено с невидими куки. Цялото му тяло се пропука. Кожата се късаше от вътрешно напрежение.
— Той ще… — изскимтя Окланд. — Той ще се разпадне…
Изведнъж козината на тигъра се разцепи. Нагоре се стрелна кула от месо. Потреперваше, олюляваше се, докато се издигна на петнайсет фута и замря гротескно голяма. Сто пъти по-голяма маса, отколкото тигърът би могъл да побере в тялото си. Кръвта пулсираше, пръскаше, изливаше се, придобиваше форма в злокобната тишина.
Нощта се спусна за миг. Навсякъде бе пълна тъмнина освен пред нас, където метаморфозата разпръскваше зловонен оранжев блясък надалеч. Вече нищо не беше дигитално, забелязах безпомощно аз. Беше си реално във всяко едно отношение. Тогава отново ушите ни прокънтяха.
— Хайде — изкрещях и сграбчих Окланд.
Той бе прикован от ужас.
— Не мога. Не мога.
— Разбира се, че
С грубост успях да го изкореня от мястото му и да го помъкна край купчината плът. Докато преминавахме, кървава разкъсана жила полетя към нас и ни удари. Горещината и вонята раздразниха обонянието ми. Окланд се спъна и падна върху един храст в тъмнината. Издърпах го назад.
Бутнах го пред мен. Ръмженето зад нас се усилваше като дълго, извиващо се стенание. Бяхме изминали около десет ярда, препъвайки се и залитайки в равнината. Тогава звукът достигна своята кулминация и експлодира в рев. В сравнение с него този на тигъра приличаше на нежно скимтене. Всяка частица в главата ми започна да вибрира. Окланд стенеше и фъфлеше неразбираемо. Препъваше се, а тялото му се мяташе насам-натам.
