— Йеа.
— Защо се нарича Страната на Звездите, а не на Мечтите? Така поне името ще има някакъв смисъл.
— Дълга история.
Окланд се замисли за миг.
— Така — заключи той. — Аз сънувам, а ти си до мен.
— Здрасти! — вбесих се аз. — Има ли някой тук? Ние не сънуваме. Ние сме
— Език, та чудо! — смъмри ме жената. Хвърли няколко кифлички с мармалад пред Окланд и допълни чашите ни.
— Съжалявам. Такъв е смисълът на равнината, Окланд. За тези, които я открият, това е пътят насам,
Окланд ме погледна с широко отворени очи.
— Да — отговори тихо. — Така е.
— И знаеш ли защо?
Той поклати глава. Казах му:
— Защото нещо идва и те отнася.
Окланд преяде. Още малко и щеше да се пръсне. Тръгнахме си. Жената ни изпрати до външната врата, бърборейки през цялото време. Когато излязохме на улицата, тя пъхна малък вързоп в ръцете на Действащия. Той й благодари срамежливо и мило. Това я накара да се изчерви.
— Това бе най-вкусната храна, която съм ял — призна Окланд.
— Е, и ти сега — на жената явно й стана приятно. — Вие двамата, внимавайте! Чухте ли ме? Нощем навън има чудовища.
— Знам — отвърнах аз.
— Е, внимавайте — повтори тя и бавно затвори вратата. — Чудесна риза, между другото.
Долината се беше променила. Вървяхме по пътеката надолу по склона. Слязохме в ниското и тръгнахме напред. Над нас се извисяваха хълмове. Все още ни обграждаше тъмна нощ.
— Нещо идва и те отнася — поднових аз разговора ни. — Трябва да го открием и да го спрем.
— Защо?
— Защото иначе ще умреш — казах простичко.
Окланд спря.
— За какво говориш?
— Първия път, когато те видях в хотелската стая в Стабилния, ти сънуваше кошмар. На покрива, когато задряма за няколко минути, също сънуваше кошмар. В апартамента ми също.
— Всички хора сънуват кошмари. — Той знаеше за какво говоря, но бе твърде изплашен, за да си признае.
— Не и такива, не и като твоите. И както каза Вилих, изписано ти е на челото. Погледни си кожата. Ти си болен. Не можеш да го разбереш, но ставаш все по-зле. Засега промяната е само козметична, но тя няма да спре дотук. Нещо те яде отвътре. Може и да умреш.
— Дали това има нещо общо с Центъра?
— Не. Центъра не знае нищо за това. То просто се случва понякога. Като червей е, като глист. — Това бе много близко до истината, но не беше нито мястото, нито времето за урок по история. Що се отнася до мен, никога не би могло да има подходящо време за това.
— И защо ме доведе тук?
— Защото, ако не се освободиш от това, ти няма къде да отидеш. Нима има смисъл да те защитавам от Центъра, когато нещо те убива в същото време, а?
— Не, предполагам, че няма.
— Откога сънуваш кошмари? Не обикновените, а тези.
Окланд се замисли.
— От няколко седмици.
По същото време, когато е разбрал за Дилигенц II, това би могло да бъде интересно, макар да не беше задължително. Причината би могла да е и емоционална травма. Ала нито едното, нито другото променяха много нещата. Един от проблемите, които възникват при тази работа, е, че играта има много малко правила. Понякога нещото значи нещо, но понякога то не значи нищо. Не че има някакво значение в крайна сметка…
— Добре, и какво ще правим? — настоя Окланд.
— Не знам. Ще почакаме, ще видим.
— Да чакаме, да видим. Трябва да си го татуираш това на челото.
— Окланд, така стават нещата. Наеха ме да те открия и да те върна в Центъра. Простичко. А ето ме тук, развявам се, опитвам се да ти помогна да оцелееш. Животът на важен за мен човек е в опасност заради теб. Ако включим и моя, стават два. Нещата се случват, после се променят. Такъв е животът. Движи се, лъкатуши, завива, само трябва да го следваш и да наблюдаваш какво ще се стане. Няма преки пътища, нито пътни знаци, никакъв подтекст. Нещата се случват. Всичко, което можеш да направиш, е да се пръждосаш от пътя им.
— Да, знам. Животът е един голям План Б. Страхотно — и се извърна от мен.
— Окланд, не ме разигравай. Засега съм на твоя страна.
— Доста ми помогна. Стреляха по мен, без малко да ме взривят. А сега бягам от призраци в свят, който дори не съществува.
— Без мен си загубен — погледнах го и замълчах. Той отвърна на погледа ми. Гневът му утихна. Всъщност не беше и гняв, а по-скоро страх.
— Знам — каза той. — Мразя това.
Тръгнахме. След малко той се извини. Успокоих го, че е цвете пред някои, с които съм си имал работа. Разказах му за няколко, дори го разсмях. Дамата, която бях пренесъл през блатото, скоро след това подпали скривалището ни с цигара. Бях й забранил да пуши. Атмосферата между нас се разведри. Нещата се оправяха.
Не бях изненадан, че избухна, не ме бъркаше. Те винаги го правят. Хората обикновено се объркват, ако не видят нещо истинско, ако трябва просто да следват реката и да наблюдават събитията. Искат да знаят сюжета, за да схванат развръзката. Страхуват се от нея. Разбирам ги, но това не е начинът, по който стават нещата. Аз никога не знам какво ще се случи в следващия момент, но успявам да се справя с него.
— Така — каза той след малко. — Къде отиваме?
— Опитваме се да намерим джунгла.
— О — сякаш разбра смисъла на това. — Като онази, която сънувах?
— Да. Някъде тук е твоят поток и някъде тук се случва събитието.
— Моят поток?
— В Страната на Звездите всеки си има поток. Оттук идват сънищата.
— Пил ли си някога дълго време, да кажем шест-седем години лекарства по двайсет и четири часа на ден? — прозя се той. Цветовете отново бяха превзели лицето му. Изглеждаше безкрайно изтощен. Взех решение.
— Виж. Тази долина никога няма да свърши. Минаваме все по едни и същи места.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ще стои все същата, докато продължаваме да вървим. Най-добре да се опитаме да поспим. — Изчаках да каже нещо досадно като „Ние вече спим“, но явно бе схванал ситуацията.
— Безопасно ли е?
— Мисля, че да.
— Да почакаме и ще видим, а? — усмихна се той.
