око.
— Старк — каза той много, много тихо.
— Йеа. — Потупах го по рамото. — Хайде, да вървим.
По-внимателно, отколкото бих могъл да си представя, че е възможно, като в реклама на концепцията за предпазливостта, Окланд бавно излезе изпод пейката. Помогнах му да се изправи на крака. Той продължаваше да се оглежда. Надзърташе към ъглите на лунапарка.
— Отидоха ли си? — попита ме той шепнешком, когато се изправи.
— Кои?
— Бебетата.
— О-о, по дяволите! Видял си ги!
Той кимна и потри устни с ръце.
— Отидоха ли си?
— Да. Отидоха си. Чуй! — Паркът бе замрял. Само листата шумоляха. — Никой не плаче.
Той се ослуша. Хапеше устни. Очаквах, че няма да изглежда добре, но не и до такава степен. Цялото му лице бе покрито с петна — някои зеленикави, други яркочервени. Ужасно нещо бе да видиш бебетата. Спря да си хапе устните.
— Никой не плаче — забеляза той.
Поведох го през парка към канала. За лош късмет количката от супермаркета се движеше бавно в кръг. Това бе последното нещо, от което имаше нужда Окланд. Той се сви към мен, скимтейки. Погледнах дали си е закрил очите. Затворих и моите.
Когато отново отворих очи, количката бе изчезнала. Окланд се втренчи в празната пътека.
— Как го направи? Старк, къде сме, по дяволите? Какво става? Какво е това? Къде сме,
— Хайде! Да се махаме оттук. И по-спокойно с изразите.
Засега изглеждаше, че няма скоро да се отървем от нощта и канала. Беше тихо и относително нормално. Това ме правеше щастлив. Но по-щастлив бях, че открих няколко цигари в джоба си. Окланд се влачеше до мен. Често поглеждаше назад. След малко посочи нещо пред нас.
— Какво е това?
В действителност беше гондола. Плаваше бавно към нас по водата, описвайки концентрични кръгове след себе си.
— Няма никой в нея. О, Господи, има! Пълна е с буболечки!
— Не им обръщай внимание. Скоро ще се отдалечат.
— Къде отиваме?
— Ами засега ще почакаме. О-о! — Изведнъж се оказа, че сме в гора. Вървяхме един зад друг по чакълеста пътечка. — Изглежда обещаващо.
— Какво става? — изплака той. Високи дървета обграждаха пътя ни. Масивни стволове без клони се издигаха право нагоре към небето и се сливаха с него. Окланд постави ръце на хълбоците си и ме погледна раздразнен.
— Кажи ми, Старк!
Продължих да вървя. След миг той ме последва.
— Не е добра идея да говориш, докато вървиш — отбелязах аз. — Това обърква, а ние искаме да останем тук засега. Гладен ли си?
Действащия се намръщи.
— Всъщност, да — отговори той. Сякаш бе изненадан, че тялото му намира време за подобни земни усещания.
— Добре. Концентрирай се върху това засега.
Вървяхме по горската пътека още петнайсет минути. На два пъти чухме бухал откъм дърветата. Но иначе бе тихо и много спокойно.
— Чакай малко.
Обърнах се и видях, че Окланд се е навел да оправи връзката на обувката си. Изправи се. Погледна ме уморено. Изглеждаше отчаян, размекнат.
— Добре ли си? — запитах го аз.
— И да, и не, както би казал ти. — Взря се в мрака зад мен и подскочи изплашен. — Какво е това?
Обърнах се и погледнах. В началото нищо не видях. Чух само леко шумолене. После различих нещо бледо и неясно да върви към нас.
— Не казвай нищо — прошепнах на Окланд. — Няма от какво да се страхуваш. Стой близо до мен и пази тишина.
Той веднага се прилепи за гърба ми. Зачакахме.
След минута фигурата придоби яснота. Млада жена на около двайсет, облечена в права пола и бяла блуза вървеше към нас.
— Старк!
— Шшт — казах аз.
Жената светеше в някакъв ореол от главата до петите. Светлината се сливаше с цвета на дрехите и кожата й. Гледаше фокусирано право напред. Спря на три ярда пред нас. Окланд сграбчи ръката ми, но не издаде звук. Жената сякаш говореше с някой, който бе до нея, но нищо не се чуваше. Изсмя се и тръгна. Подмина ни и продължи надолу по пътеката в мрака. Преди Окланд да ме попита каквото и да било, аз започнах да говоря бързо, за да го концентрирам, да не изгуби сили.
След няколко минути гората свърши. Слизахме по тъмен хълм, който гледаше към гориста долина. Водех Действащия по пътеката надолу по стръмния склон.
— Хубаво — отбеляза той и ме изненада.
Беше наистина красиво. В тишината зеленото на острите хълмове, обграждащи тясната долина, изглеждаше като наситен тъмен смарагд. Въпреки че бе студено и въздухът миришеше на дъжд, чувствахме се сигурни като в царство на елфите.
— Йеа — казах аз. — Това е добре.
В долината пътеката стигаше до поток, който ромолеше тихо и приятно. Той ни отведе в едно селце. Вярно, че къщите бяха тъмни, но не беше мястото, откъдето бях минал по-рано. Наоколо не изглеждаше чуждо, а старинно и притихнало.
— Правилно — въодушевих се аз. — Някъде тук можем да открием страноприемница. Оглеждай се.
Селцето не съдържаше повече от двайсетина колиби. Бяхме съвсем близо, но не виждахме никаква светлина. Започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато видях, че от един прозорец на последната къща отдясно струи бледа светлина.
— Сякаш не е страноприемница, а просто къща — каза Окланд. — Какво е?
Направих му знак да замълчи. Тръгнах към къщата.
— Няма значение — казах и почуках на старата, тежка дъбова врата.
Последва пауза, достатъчно дълга за Окланд да произнесе името ми още веднъж с укоряваща въпросителна нотка. Тогава вратата широко се отвори. Пътеката бе облята от топла жълта светлина.
— Ами, аз никога… — започна червенобузеста дебелана на средна възраст, весела и приятна. — Не стойте там! Влезте, влезте!
Въведох Окланд пред мен. Той се бе ококорил неразбиращо. Жената ни поведе през сумрачен коридор към стаичка, която блестеше гостоприемно. Оказа се, че това е кухнята. Дълга маса в средата и няколко грубо издялани дървени стола около нея. На един от тях седеше съпругът й. Приличаше на едър селски мечок. Той се изправи като влязохме. Ухили се и потърка свенливо брада.
— Е, кои са тия? — запита той с недодялан глас, но все пак гостоприемно.
— Посетители! — възкликна съпругата. — Цяла вечер са били навън. Поне така изглежда, а?
— Да.
— Гадна стара нощ — отбеляза мъдро мъжът и дойде да се здрависа с нас. Дланта му бе голяма и
