Той беше изчезнал. Всеможещият Действащ не бе вече там. Беше се изпарил. Сякаш никога не го е имало. Окланд бе станал отново дете, изплашено петгодишно хлапе в тяло на шестдесетгодишен. Сграбчих едната му ръка и я провесих през раменете си. Хванах го за кръста и го понесох по най-бързия начин. Мускулите ми се напрегнаха. Отново чухме рева и този път, невероятно, още по-силно. Беше навсякъде — зад нас, около нас, вътре в нас. Приведен от тежестта на Окланд, аз извих глава нагоре и погледнах в далечината. В тъмнината успях да видя замъка, чудно осветен отдолу с особени жълти светлини покрай колоната. Приличаше на водна кула, на произведение на изкуството. Тръгнах натам по най-бързия начин.
Но всъщност прекалено бавно, а и пътят дотам бе дълъг. Пробяга лъч и освети пътя отпред на около пет ярда в ярко червено. Знаех, че блясъкът се излива от дупките в тялото зад нас.
— Не мога нищо да направя — мълвеше Окланд. Главата му се тресеше и се поклащаше напред-назад, докато бягах. — Не мога да го спра.
Той не говореше на мен. Чувах как ужасният рев ни приближава отзад. Нещото се движеше леко, вместо да разтърсва земята. Това още повече влошаваше нещата. Все по-трудно ми бе да се справям с Окланд. Той не беше на себе си. Отново и отново мълвеше, че не е негова вината. Все едно носех торба, пълна с камъни. Видях храста пред нас, едва когато беше вече късно. Спънах се в него и паднах с лице в чакълестата земя. Скочих по най-бързия начин — чувствах как се стича кръв по бузата ми. Погледнах назад.
Няма да го разберете. Няма начин да ви обясня какво видях. Спомнете си времето, когато сте били на пет и сте сънували нещо лошо. Спомнете си какво ви е накарало да крещите „мамо“, какво ви е накарало да си дерете гърлото от ужас, докато светне лампата в коридора и чуете стъпки към стаята си. Спомнете си как ви се е струвало, че сърцето ви ще спре, че вътрешностите ви ги няма. Сякаш цялото ви тяло ще се превърне в камък, студен камък.
Беше високо трийсет фута. Галопираше с маниера на кон, само че влудяващо бавно. Нямаше кожа, само извити червени мускули, които се триеха един в друг, разтягаха се, свиваха се, разделяха се и се прибираха. Изглеждаше сякаш има ездач, ала нямаше. Само капеща червена форма на гърба, форма, която се кривеше и плюеше. Гризящите останки на някой, който те е наранил, когато си бил твърде малък, за да можеш да запомниш. Мъжът в парка или вторият баща, портиерът или потният чичо, размазани и мъртви. Мъртви, но все още движещи се, растящи, кривящи се, полудели от смъртта. Тътенът им изгаря мозъка ти, овъглява стената, която си издигнал срещу спомена за нещастието.
Нещо лошо.
Наведох се, сграбчих Окланд за якето, изправих го на крака и го помъкнах с мен отново. Хвърлих последните си сили да се махнем оттам. Пред нас замъкът светеше, все още недостижим. Отзад шумът не се усилваше, макар и да ни доближаваше. Опитах да се концентрирам върху светлината отпред. Опитах да си внуша, че ни тегли към себе си, опитах да въвлека и Окланд в този поток. Замъкът примигна и отскочи сто ярда назад. Продължихме да бягаме. Той отново примигна и се отдалечи. И така няколко пъти. Ставаше все по-далечен, колкото и да драпах напред. Обувките ми потъваха в дълбоката сива кал. Все по-трудно ставаше да движа краката си с калните буци, полепнали по подметките ми. Светлините на замъка подскачаха все по-надалеч. Бяха на миля, на две, на сто мили далеч.
Окопитих се и погледнах отново назад. Чудовището бе по-близо, съвсем близо, а ние никъде не стигахме. Вече трийсет секунди пред нас стоеше един и същи храст. Колкото и да бързах, ние не се придвижвахме.
Сега когато замъкът бе на хиляда мили от нас, светлините изгаснаха.
— Окланд! — изкрещях в ухото му. Все още го влачех напред. Той само измърмори нещо. Тежеше ми все повече с всяка стъпка. Клетка по клетка аленото по лицето му се разливаше и заемаше все по- значителна част от него. Отново му изкрещях и го ударих по лицето с всички сили.
— Не беше моя вината! — изпищя той. Думите прорязаха брътвежа му. — Не мога да й помогна!
— Окланд! Трябва да тръгнем в обратната посока!
— НЕ!
— Да,
— Не мога!
— Трябва. Трябва да посрещнем това или
— Не!
Той плачеше. Сълзите мокреха лицето му. Не исках да го правя, но знаех, че трябва.
— Да! — заковах на място, освободих се от него и се обърнах. Изведнъж шумът се усили. Нещо дращеше и стържеше като с метал върху стъкло. Или все едно треперещи ръце сваляха цип с отчаяна, колеблива бързина. Отново видях чудовището и почти без да усетя, се хвърлих нагоре. Опитах да обърна Окланд, но той бе силен в страха си, непоклатим като скала. Чудовището изрева. Кръв шурна от носа ми към земята.
— Обърни се, Окланд, по дяволите! — изкрещях му аз. — Обърни се!
Всеки човек си има особена сила, която се появява, когато няма алтернатива. Насочих силата си към Окланд, изправих го с една ръка. Изкрещях му да погледне, но той стискаше упорито клепачи, а ръцете му закриваха лицето. Спуснах се към него и извих ръцете му зад гърба. През това време чудовището изгори лицето ми с близостта и вонята си. Затворих очи и отворих насила тези на Окланд.
— ВИЖ ГО!
Тишина. Отворих очи. Нямаше го.
Пред мен стоеше Окланд, с ръце върху лицето си и плачеше. Едва го видях, защото бе абсолютен мрак. Светлината си беше отишла с чудовището. Окланд ме отблъсна, когато посегнах да докосна рамото му. Отдалечих се на ярд. Отпуснах глава, поех си въздух. Изведнъж осъзнах как ме боляха мускулите, как бях плувнал в пот, как треперех. Колко ми се искаше да видя мама.
Обърнах се и погледнах замъка. Беше само на четиристотин ярда. Фенерите светеха и препращаха лъчи по колоната. Главата ми се люшна назад и се взрях в тъмното небе, докъдето стигаше светлината.
Окланд се бе вкаменил като статуя. Задушаваше се от ридания. Нищо не можех да направя за него в момента.
Кажете си мнението за тютюнопушенето — че е лошо за здравето, че убива хората. Знам тези неща. Всичко, което мога да кажа е, че понякога те не изглеждат особено важни. Ако не бях пушач, този миг би бил подходящ да стана. А откъде, по дяволите, бих могъл да си купя цигари?
Четиринадесет
След пет минути най-лошата част от бурята бе преминала. Окланд все така си стоеше с гръб към мен, но не толкова вдървен. Беше се посъвзел. Постави ръце на хълбоците си и се приведе. Главата му клюмна. Запалих нова цигара с фаса от предната. Искаше ми се да изпуша някоя, която да е дълга поне ярд.
Все още нищо не можех да направя, все още не. Не можеш просто да прегърнеш някого, преминал през нещо подобно. Не можеш да кажеш „Няма нищо, спокойно“. Не върви. Чудовищата в Страната на Звездите са лични. Казвам ви го по най-разбираемия начин. За мен е без значение. Не беше задължително Окланд да се почувства така. Това си бе чудовището на Окланд. Човек никога не може да разбере нечия друга болка докрай. Когато си видял нещо подобно и си почувствал как се връщаш при детските си ужаси, нямаш нужда от успокоителните думи на непознат. Те не значат нищо за теб.
Съзнанието е като воден басейн. Нивото на водата нараства с възрастта. Водата става все по-дълбока, изглежда по-спокойна. Само случайна мисъл или импулс издават дълбочината, но това се случва рядко.
Ала на дълбокото, точно на дъното, може да лежи нещо. Нещо умряло преди много време, нещо изгнило и противно, което нарушава спокойната водна повърхност. Окланд току-що бе видял как едно мехурче се издига от дъното, бе помирисал вонята на разложението. Когато се случи нещо такова, човек не иска другите да го приближават. Да не би да им замирише.
Затова насочих мислите си към моята работа. Уморено ги повлачих към поредното събитие — винаги
