скотобойна. Сякаш някой се бе сврял там и бе повръщал кръв в топъл ден.
Не си направих труда да вадя оръжието си. Кръвта по стените и прозорците бе засъхнала. Това, което бе останало от самотния крак на Белрип, приличаше на купчина разложена смес. Дори и в тази жега можех да разбера, че бе мъртъв най-малко от преди пет-шест часа.
Внимателно си проправих път през телесните останки и заобиколих стола. Косата на Белрип стърчеше, защото някои части от мозъка му липсваха. Сякаш снаряд отвътре бе размазал няколко инча от главата му.
Не снаряд бе направил всичко това, а ръка. Изведнъж разбрах нещо, което отдавна трябваше да ми е станало ясно. Нещо, което е било там през цялото време. Внезапно и ужасяващо, парчетата започнаха да се сглобяват. Знаех чия ръка го беше направила. Знаех кой измъчва Окланд. Не можех да го отрека, колкото и да ми се струваше невъзможно.
Беше Рейф.
Част трета
Реквием
Шестнадесет
Пристигнах в Бар Джи след четири. Бързах, но трябваше да заобикалям, тъй като не можех да мина през Центъра, а влакът в Червения бе повреден. Прекосявах бавно опустошените улици. Черните ми дрехи вършеха добра работа. Не забелязвах жива душа по улиците и това ме радваше. Появеше ли се някой, трябваше да го застрелям, ако преди това той не застреляше мен.
Емблемата на Джи се виждаше по стените на много повече места, отколкото преди. Явно двамата братя тържествуваха над другите банди. Голяма част от новата територия бе изцяло разрушена. Снаряди бяха разбили улиците така, че рядко се откриваше проходима пътека. Уличното осветление беше по-бледо от всякога.
Когато се убедих, че съм прекрачил в зоната на Джи, извадих пистолета си и тръгнах с небрежна походка. Все пак внимавах емблемата върху оръжието да се вижда добре. Улиците тук шумяха и се вълнуваха от схватки и случайни увеселителни изстрели. Проститутките бяха заели плътно тротоарите и се наложи да вървя по пътя. Сякаш в областта бе настъпил разцвет на покварата. Така и си беше. На това място се намираше свърталището на най-опасните копелета в най-опасния Квартал.
Бар Джи пулсираше от живот. Рок-музика оглушаваше всичко поне на сто ярда наоколо. Вървях по най- оживената улица и с трудност си пробивах път напред. Размахвах пистолет на всеки, който ми хвърлеше особен поглед. Изражението на лицето ми беше доста категорично и ми помагаше сред навалицата.
Добрах се до бара и се огледах за Джи или Снед. В началото не успях да ги видя. От край до край барът бе претъпкан с упоени от Допаз отрепки. Те се олюляваха в оранжевата светлина и приканваха изпълнителите на сцената със звучни мръсотии. Някой хвърли счупена бутилка, която се спря в лицето на една от изпълнителките. Както всички, тя развяваше дълги черни коси, черни като засъхнала кръв. Момичето се олюля и падна, но после отново се изправи. Кръвта струеше от челото й, ала това само развесели тълпата.
Тогава ги видях — седяха авторитетно на маса отсреща, а Фид и още един бодигард пазеха гърба им на друга маса. Те седяха с минохвъргачки в ръка само на няколко крачки разстояние — за всеки случай, ако нещата започнеха да излизат извън контрол. Тръгнах покрай стените към масата. Един безделник изрева насреща ми, защото затъмних гледката му към сцената. Бутна ме грубо, но аз опрях дулото на пистолета си в гърлото му, с пръст на спусъка. Той разбра намека.
— Хей, мамка му, Старк, какво правиш тук? — изкрещя приветливо Снед.
— Какъв е проблемът? — Джи веднага схвана картинката.
— Може ли да се качим горе?
Джи махна на Фид да си остане там, където бе. Последвах Джи и Снед към задната част на помещението. Двамата братя минаваха през тълпата като нож през масло.
Горе бе малко по-тихо, но не много. Част от музиката се промъкваше през пода, съпровождана от непрестанните крясъци на упоените с Допаз, вилнеещи в транс. Един от тях викаше и виеше все по-силно и по-силно. Накрая се чу изстрел и виковете му стихнаха с хриптене. Миг по-късно един от персонала на Джи изнесе тялото от помещението и го метна по улея, който се спускаше към задната улица. Крясъците продължиха. Градът сякаш повдигна вежди.
Снед затвори вратата след нас. Джи ми подаде кана с алкохол. Отпих дълга глътка и му върнах каната.
— Така — подхвана сериозно Джи. — Какво става?
— Преди да започна, защо си ме търсил?
— Да те предупредя. Някой те търси.
— Кой?
— Не знам — отговори Снед. — Оная, за която работеше, се обади на Джи няколко дни след като беше открил Окланд.
— Откъде се обади?
— От Центъра.
— Добре ли звучеше?
— Йеа. С тона на един всеможещ. Каза, че сте си прекарали страхотно в Цветния.
— Наистина — ухилих се аз, успокоен от новината, че Зенда се е прибрала жива и здрава.
— Каза ни за Окланд. Сложно.
— Йеа.
— Къде е той сега? — попита Джи.
— Почакай. Какво искаш да кажеш с това, че някой ме търси?
— Ами… Само това: Когато изравнихме със земята територията на Шен Криз, ние го домъкнахме тук, в случай, че знае нещо, което и ние би трябвало да знаем.
— А знаеше ли?
— Не-е. Само това, че някой се опитвал да те открие.
— Още нещо, Старк — каза Снед. — Спомняш ли си, когато те видях за последен път, ти казах, че някой иска да разбере как да влезе в Стабилния.
— Йеа.
— Може ли да е бил Окланд?
— Не — отговорих аз. Ясно беше, че след като Окланд е успял с компютъра, едва ли би тръгнал да се мотае из Червения, за да търси друг начин да прониква в Стабилния.
— Тогава някой друг е търсил вас двамата.
— Йеа.
— Знаеш ли кой?
— Йеа. Затова съм тук.
— Добре, кой, мамка му, е бил? — изрева нетърпеливо Джи.
— Рейф.
Джи се облещи в мен невярващо.
— Не ставай глупак, Старк. Рейф е мъртъв.
— Знам — казах аз.
Замълчахме за една дълга минута. Музиката все още кънтеше долу, но ни се струваше далечна, суха и бледа. Запалих цигара в паузата и си дръпнах дълбоко. Сякаш изгори това, което бе останало от дробовете ми. Пушех прекалено много, но не се обвинявах.
Джи и Снед просто продължиха да ме гледат с широко отворени очи. И двамата несъзнателно потриваха устни по един и същи начин. Би било смешно, ако не беше толкова ужасно. Наистина не беше смешно.
