— Ще си починем — усмихнах се аз. — Ти трябва да… или… — Забравих какво щях да кажа. — Или — разтърсих силно глава, опитвайки се да си спомня. Не можех, защото друга мисъл се оформяше в съзнанието ми. Каква бе тя, по дяволите?
— Старк, добре ли си?
— Добре съм. Ти трябва да… или… — Изведнъж си спомних. Объркващата мисъл бе изчезнала. — Трябва да си починеш, иначе ще се преумориш. Все едно си лягаш вкъщи. В началото всичко е наред, после се чувстваш много уморен и започваш да халюцинираш. Тук е същото, дори по-ясно, защото не можеш да сънуваш.
— А това е петзвездна версия на уютния дом, който видяхме снощи?
— Нещо такова, но много повече. Тук сме на сигурно място. Може и да ти приличат на влечуги, но са добри хора.
— А ние добри ли сме?
— Да, защото пристигнахме първи.
— Това — изрече прочувствено Окланд — е добра новина.
— Утре ще стигнем до потока. Ще възстановиш силите си. Може би ще открием начин заедно да разсеем Нещото, което те тормози. Но сега е време за почивка.
Някой дръпна дебелата кадифена завеса, която служеше за врата и две жени влязоха в стаята.
— Добър вечер, господа — поздравиха ни те едновременно с усмивка.
Опулихме се. Бяха еднакви, с красиви, нахални лица и безупречно прибрани нагоре медноруси коси. (Напомняха за учителката ми, когато бях на седем. Доста бях хлътнал по нея. Мис Тейлър, така се казваше. Споменът бе сложен, топъл от детска обич, но наситен със смущение. Един от съучениците ми бе оставил бележка на бюрото й на Св. Валентин, като написал, че я обичам и се подписал с моето име). Гледаха с големи и влажни очи, усмивката им откриваше перфектни зъби. Бяха облечени в луксозни кафяви хавлиени халати.
— Ъхъ, здрасти — казах аз. — Съжалявам, да не сме влезли във вашата стая?
— О, не — засмяха се те, отново едновременно. — Ние сме вашите Пуфита.
Изведнъж разбрах какво са „Пуфитата“. Тези жени наистина влизаха под душа с теб, само за да заглушат шума от водата и да не ти е прекалено широко, каквото и да означаваше това. Странен начин да си изкарваш хляба.
— Правилно — озадачих се леко аз. — Значи е време за душ тогава.
— Старк — промърмори тихо Окланд, — да не би тези дами наистина да влязат с нас под душа?
— Да. Мисля, че да.
— Разбирам.
Тогава отново ми мина същата мисъл през ума, дърпаше ме, без да се разкрие, танцуваше в сферата на неразбираемото. Не можех да я проумея. Трябваше да направя нещо, нуждаех се от нещо…
Двете жени едновременно се освободиха от халатите, разкривайки еднакви тела — идеални, бели и много, много чисти. Те коленичиха и започнаха да си бъбрят. Чакаха ни да се приготвим за душа.
— О, по дяволите! — възкликнах аз. — По дяволите!
— Какво? — сепна се Окланд.
— Забравих нещо — казах бързо и си грабнах сакото.
— Какво?
— Не знам. Просто забравих нещо, загубих нещо.
— Старк, за какво говориш?
— Трябва да се върна. Сега трябва да се върна.
— Къде? Да се върнеш къде, Старк?
— Където и да съм го оставил. Виж — бързах аз, — трябва да вървя. Ти си вземи душ. Ще се върна навреме за вечеря.
—
—
Бойниците бяха странно опустели. Спомних си за люковете и отворих един от тях. Преди да се вмъкна, погледнах надолу — пътят бе дълъг. Но трябваше. Трябваше да се върна, да открия какво бях загубил и да се прибера за вечеря.
Провесих крака през дупката. Опипах колоната с пръстите на краката си. Намерих пролука, спуснах се, освободих раменете си и потърсих къде да се захвана ръце. Веднага щом се закрепих, побързах надолу.
Трябваше. Трябваше да се върна. Трябваше да го намеря. Веднъж като го намеря, можех да се върна. Ще го намеря и ще се върна. Ще се върна навреме за вечеря. Сега колоната бе много по-висока отпреди и не слизаше към равнината, която бяхме прекосили. Тя просто се спускаше надолу и надолу. Чудех се отчаяно къде свършва, защото трябваше да сляза до долу, да намеря пътя си към където и да е и да открия каквото и да бях загубил. Трябваше да го намеря. Трябваше да го намеря и да се върна.
Ръката ми започна да се изплъзва от стената. Преди да забележа, вече се държах само на крака. Тялото ми се олюля назад, теглено от леката гравитация. Размахах ръце, опитах да възстановя равновесието си.
Все едно не съм излизал. Ще се върна за вечеря.
Паднах от колоната. Почувствах как се прекатурвам надолу. Падах все по-бързо, но единственото, което имаше значение, бе, че трябва да го намеря и да се върна навреме за вечеря. Падах, падах, падах. Вече си мислех, че скоро ще се размажа на дъното, когато открих, че седя изправен на канапето в апартамента си в Цветния Квартал.
Петнадесет
Стоях един дълъг миг вдървен, без да съзнавам къде съм. Когато разбрах, скочих на крака. Ритах каквото ми попадне във всекидневната и размахвах юмруци. Псувах ожесточен и шокиран.
Вбесявах се, че не мога да повярвам. Повторих си го толкова пъти! Джи би поклатил изумено глава в неодобрение, но наистина не можех да повярвам.
Когато най-накрая се поуспокоих, проучих апартамента си. Входната врата не бе заключена. Нямаше никой вън в коридора. Очевидно в Центъра бяха решили, че не си струва да пазят апартамента, след като могат да ме заловят във влаковете. Може да са оставили някого долу на партера за всеки случай, но това бе проблем, с който можех да се занимая по-късно.
Извадих Бъг Анели от бюрото и го накарах да сканира бързо апартамента. Беше чисто. Машинката разумно остана много учтива и почтителна през цялото време. Наричаше ме „сър“ с покорен тон. Явно бе усетила, че в момента бих могъл да изпълня отдавнашната си заплаха да я науча да лети по неприятния начин. В останките от кухнята намерих вода и си направих чаша Джахаван. Върнах се бесен във всекидневната. Пушех ожесточено.
Не можех да повярвам, по дяволите!
Трябва да знаете, че познавам Страната на Звездите много добре и никога преди не ми се беше случвало да се хвана така. Подобни работи стават в истинските сънища или с онези, които за пръв път ходят там. Но не трябваше да се случва на мен. Знаех прекрасно, че импулсът да се върна назад, за да намеря нещо, както и вярата, че като се върна всичко ще бъде наред, са абсолютна глупост. Страната на Звездите си прави майтап с теб. Дори и да се върнеш, хората, с които си бил, ситуацията, в която си се намирал, са изчезнали. Още по-лошо, може изобщо да не успееш да се върнеш или пък да се събудиш. Бях се събудил, изоставяйки Окланд сам.
Още повече, там той беше хванат на тясно. Бях му казал истината, когато ме помоли за почивка. Обикновено човек не може сам да се събуди или поне повечето хора не могат. Трябва да си слабоумен, за да се хванеш по толкова нелеп начин. В момента Окланд бе там, а аз тук. Тотален провал.
