към нас. Близо до върха лицевата част на колоната бе много по-безопасна, защото укреплението стърчеше напред и стрелците не успяваха да се прицелят добре. За нещастие нямаше начин да продължим да висим там до безкрайност, а люкът бе добре заварден.
Най-горе се сгушихме в основата. Стрелите свистяха обезпокояващо близко до нас. Някои войници висяха от укреплението, а други ги държаха за краката. С тази тактика изстрелите им зачестиха, както и камъните. Окланд едва се движеше. На мен самия ми бе трудно да продължавам да стоя в тази поза. Тогава чухме оглушително скърцане. Преместихме се към люка. Изведнъж осъзнах какво ще направят. Те все пак щяха да излеят маслото, копелетата.
— Старк, ще падна — изстена Окланд. Видях, че говори истината. Скърцането премина в стъргане. Войниците бавно накланяха казана. Успях да сграбча Окланд точно преди да полети надолу. За лош късмет трябваше да мина в задната част на колоната, за да го стигна. Погледнах огромната черна уста на казана. В същия миг си помислих, че врящото масло ще ни залее.
Тогава някой изкрещя. Казанът се олюля назад. Няколко ръце се промушиха през люка и ни издърпаха.
— Старк, привет! Макар и да съм Крал, няма начин да не изразя колко много се радвам да те видя пак.
— Йеа, ъхъ, здрасти — казах аз и леко се поклоних.
Притихналите и почтителни вече войници ни въведоха в огромна мраморна стая, украсена с разноцветна коприна. Войници и слуги в ливреи стояха чинно в коридора. Живите редици продължаваха до приемната на Краля. Минахме по дебел син килим към центъра на стаята.
Кралят седеше на голям златен трон, обграден от две кралици в бели рокли. Всяка от тях държеше по една голяма сива хрътка на каишка, обсипана със скъпоценни камъни. Една от кралиците много приличаше на Зоя, жената, която живее в моя блок, но това можеше и да не значи нищо. Понякога означава, друг път — не. Не е важно. А може и да е — не знам. Ако мисля твърде много за тези неща, ще свърша на улицата — ще събирам огризки от кофите за смет и ще крещя по колите. Зад кралиците стояха благородниците, всички със засукани мустаци, облечени в тесни копринени сака и широки къси панталони. Кралят, около четиридесетгодишен, с подстригана кафява брада, ни изгледа усмихнат за миг, докато изтърсваше пепелта от пурата си в нещо, което приличаше на пепелниците в хотелските фоайета.
Аз, разбира се, никога не го бях виждал, но той ме позна. Знаете как понякога в сънищата ви се появяват хора, които никога не сте виждали преди, а ви се струва, че са ви приятели. Нещо такова беше. В действителност е малко по-сложно, когато се отнася до мен, но по принцип е така.
— Трябва да се извиня — продължи Кралят — за бдителността на войниците си. Те са помислили, че сте разузнавачи на Копелето Узурпатор Квентор, злият похитител на чистотата, бичът на спокойствието в кралството през последните двайсет години. Злото на Илериамит го е направило силен. Затова моите достойни бойци трябва да внимават по всяко време. Той е магьосник и често променя вида си. Появява се като гарван, като честна девойка. Но никога няма да победи! — завърши въодушевено той и властно изрева: — Аз, благородниците и верните йомани ще защитим паметта на скъпата ми майка, добрата Кралица Туамбо и никога, никога няма да отстъпим!
Всички — слуги, войници и благородници — подкрепиха със спонтанни възгласи думите му.
О, Боже — помислих си, — каква сбирщина диваци! Знам, не е възпитано, но мразя военните и магьосническите истории. Напомнят ми анимационни приказки. Но все пак знаех как да се държа. Направих още по-дълбок поклон. Сръгах Окланд да следва действията ми.
— Абсолютно — казах най-искрено. Окланд също смотолеви нещо с широка застинала усмивка. Мисля, че му дойде много.
— И какво те води насам към нашето свято кралство, о, Старк, самотни боецо по пътя на справедливостта?
Не обърнах внимание на подхилкването на Окланд. Пристъпих напред.
— Ами, Кралю, вижте. Не идвам заради себе си, а като водач, като придружител на Лорд Фел на Окланд. — Посочих Действащия. Той отново се поклони. Задушаваше се от сподавен смях. — Негова светлост се намира в голямо затруднение. Пътуваме от дълго време и търсим разрешение на проблемите му.
— Разбирам — отвърна мъдро Кралят. — Разбирам, че злото го е белязало. — Това, предполагам, се отнасяше за цвета на лицето на Окланд, въпреки че никой не знае. Може би не хареса сакото му. — Къде се намира източникът на злото?
— Страхувам се, че е далеч оттук, през много планини, в царството на Пайетите, вероятно.
— Пайетите. Къде е това, боецо?
Тършувах в ума си, импровизирах напосоки.
— На много, много общества оттук, скъпи сеньоре. На много мили оттук. Трябва да се мине през Коридора на Йопер и Съзвездието на Вечния Звук.
Това се оказа прекалено за Окланд и той се разсмя. Кралят премести поглед към него.
— Негова светлост намира нещо забавно в това?
— Не, не — отговорих бързо. — Това е част от проклятието върху него. Злата магия на вълшебника Телефон го кара да се смее в
Окланд разбра. Съвзе се достатъчно, за да придобие сериозен израз на лицето. Кралят кимна и се обърна отново към мен.
— Ами, Старк, ето съвета ми. Почините си тук известно време. Нощем навън има дракони, а вас ви чака дълъг път.
— Би било прекрасно — казах аз.
— Така да бъде тогава. В девет ще пируваме, но първо ви предлагам да се възползвате от удобствата на нашия замък — да си вземете по един душ, да се поосвежите…
— Страхотно!
— Добре. Обрик ще ви покаже стаите. Скоро ще пристигнат и Пуфитата ви. Надяваме се отново да поговорим с вас. Има много неща, които трябва да обсъдим.
Войникът, с когото си бяхме крещели, пристъпи до мен и заедно се поклонихме на Краля още веднъж, преди да тръгнем по килима към коридора.
— Съжалявам за стрелбата — развесели се Обрик. Той ни водеше през загадъчния лабиринт от каменни стаи и коридори с високи стени. — Знаете как е.
— Какво представляват Пуфитата? — запита Окланд. През цялото време се стараеше да се държи сериозно.
— Помагат, когато се къпете — отговори войникът. — Заглушат шума от водата, грижат се да не ви е прекалено широко в спалнята.
— О — Окланд смаяно се усмихна. Никога не бях чувал за Пуфита. Гостоприемството на Краля към нас очевидно превишава границите на обикновеното.
Тогава се почувствах малко странно. Нищо особено, леко чувство, сякаш бях забравил нещо. Отмина.
Показаха ни голяма, празна стая. Каменните стени бяха покрити със светлокафяви тухли. Върху каменната маса имаше разнообразие от плодове и сандвичи. Обрик ни остави с думите да чакаме. Окланд веднага се спусна към храната. Бе напъхал няколко сандвича в устата си, когато забеляза това, което видях и аз. Ръцете му променяха цвета си.
— Дай да ги погледна — казах и той ги протегна към мен. — Не си много зле — изучих го аз. — Оцветяват се само отгоре. Дланите ти все още са здрави. А те са най-важни.
— Но не съм и добре, нали?
— Не. — Умът ми сякаш ме гъделичкаше; нещо ставаше, но не знаех какво.
— Защо сме тук? — Без да усети, Действащия бе поднесъл друг сандвич към устата си. Бузите му продължаваха да са все така издути. — Имам предвид, близо ли сме до моя поток или… какво? Какво? Не казвай „Да почакаме и да видим!“
