— Много е лесно — успокоих го, като го гледах право в очите. — Изобщо не се катерим. Само вървим някъде, където по случайност, е нагоре.
— Правилно.
— Виждаш ли колко е лесно? — продължих аз. Бавно повдигнах десния си крак. Той следваше движенията ми. Полагаше огромни усилия, но успяваше. — Сега дясната ръка. — Закрепихме десните си ръце. Нещо трепна в ума ми. Стори ми се, че пълзим по тухлен път, а не че се катерим по колона. Явно и той си мислеше същото. Заедно повдигнахме левия крак, лявата ръка. После си починахме за миг, висейки. И все пак не висяхме.
— Мисля, че схващам — каза Действащия с лека гордост.
— Добре. Готов ли си да продължим?
Той кимна. Потеглихме нагоре. Беше схванал.
Бяхме изминали две трети от пътя нагоре, когато ми се стори, че чух нещо. Всъщност от няколко минути чувах ехо от далечен пир, но не беше това. Рязък, свистящ звук. Хвърлих един поглед надолу към земята, но не видях нищо. Свих рамене и продължих нагоре със същия внимателен ход, за да може Окланд да ме следва. След миг отново чух същия шум.
— Какво беше това? — запита раздразнен Действащия.
— Не знам — казах аз. — И ти ли го чу?
— Да — огледа се той. — Нещо изсвистя.
Минахме още няколко ярда. Отново чухме свистенето, но два пъти бързо едно след друго. Изведнъж нещо тънко и дървено рикошира върху колоната близо до ръката ми.
— По дяволите! Обстрелват ни със стрели.
— Страхотно! — подивя Окланд. — Супер! Искам само да кажа, че ние висим на тухлена колона сто фута над земята и по всичко изглежда, че ни целят със стрели. — За миг той се олюля застрашително. Сграбчих го за рамото и го придърпах отново към колоната.
— Окланд, чуй ме. Ние не се катерим, забрави ли? Ти каза, че не можеш да се покатериш толкова нависоко, а виж къде сме. Така че ние не се катерим. Ако нещо полети към теб, залегни. Опитай да не мислиш за краката си. Само залегни и всичко ще е наред. Няма да паднеш, освен ако не си помислиш, че ще го направиш.
Лицето му проблесна напрегнато в тъмнината, но той кимна леко. Друга стрела прелетя покрай нас. Побутнах го да побърза. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-често ни обстрелваха. Горе се чуваха развълнувани гласове. Близо до мен профуча копие. Без малко да се нанижа на него, ако не го бях видял и не се бях шмугнал зад колоната. Въодушевен от примера ми, Окланд избяга от пътя на една стрела. Не беше кой знае колко величествено, дори залитна, но успя.
— Добре се справи — похвалих го аз. Той ми се ухили в полумрака.
Скоро стрелите зачестиха и ние бързо се скрихме зад колоната. Няколко ярда нещата вървяха добре. После горе се отвори малък люк и отново ни засипаха с опасни предмети.
Върнахме се на предишното си място отпред на колоната и продължихме да се катерим с всички сили. В този миг чухме щракване на метал. Погледнахме нагоре и видяхме ръба на голям железен казан.
— Мамка му, Окланд, пак отзад!
Преместихме се точно навреме, за да избегнем водопада от врящо масло, който попари земята под нас. Застинахме за миг, треперейки.
— Струва ми се, че не се радват да ни видят — отбеляза Окланд и се олюля. — А ти каза, че това е добро място.
— Така е — кимнах. — Те просто вземат предпазни мерки.
Внимателно показах глава към другата страна на колоната.
— Хей! — изкрещях аз. — Хей!
— Какво правиш? — изсъска Окланд.
Една глава с конусовиден железен шлем надзърна над назъбените стени, трийсет фута над нас.
— Хей! — извиках отново.
— Какво? — отвърна ми глас. — Какво искате?
— Бихте ли спрели да стреляте по нас, моля ви? Нещата и така са достатъчно трудни.
— Това си е ваш проблем. Вие ни нападате. Какво си мислите, че трябва да направим, да ви постелем червен килим ли?
Край бузата ми изсвири стрела.
— Ние не ви нападаме. Исусе, само двама сме!
— Не ни интересува!
— Вижте! — вбесих се аз. — Не знаете ли кой съм?
— Не — отвърнаха ми. — Трябва ли?
— По дяволите — измърморих си, а после извиках: — Кой ръководи всичко това?
— Аз.
— О! — Увесих глава за миг. Дадох знак на Окланд да продължи катеренето и го последвах, крещейки.
— Тук ли е Кралят? — рискувах с друг въпрос.
— Разбира се. Това е Врящият замък.
— Мога ли да говоря с него?
— Не. Има среща.
Една стрела се удари в колоната над мен и ме перна по бузата.
— Съжалявам — каза гласът. — Отново е време за врящо масло.
Погледнах нагоре. Черният казан вече бе наведен надолу от ръба на колоната. Окланд зави към другата й страна.
— Не, недей! — извиках му аз — Почакай за момент! Хрумна ми нещо.
— Дано да е интересно.
— Такова е. Виж, върви при Краля и му кажи, че съм Старк, о’кей?
— Какво да му кажа?
— Че съм Старк.
— Съжалявам, но трябва да говорите по-високо. Маслото ври точно до мен.
— Че съм Старк! — изкрещях аз.
— Какво си?
— Аз! Аз съм Старк!
— Е и?
— Просто му кажи, ще го направиш ли?
Друго копие профуча наблизо.
— Ами, не знам — отговориха ми. — Откъде да съм сигурен, че няма да се превърнете в глутница от двайсет хиляди побъркани варвари или племе монголски войници, тръгнали да грабят?
— Гарантирам! — Изкрещях сподавено. — Това няма да се случи!
— Хм. — Главата изчезна за миг. Дочух разгорещено обсъждане. Съвсем случайно и двамата с Окланд погледнахме надолу към земята. Беше далече. Главата отново се появи.
— О’кей — каза войникът. — Ето какво ще направим. Ще опитам да говоря с Краля. Ще видя какво ще каже. Между другото, съжалявам, но приятелите ми ще трябва да продължат да стрелят по вас, за всеки случай. Съгласни ли сте?
— Исусе, добре, но побързай! Можеш ли да задържиш маслото?
— Ъ-ъ… да, добре. Но само докато се върна. Това ми е любимото занимание.
Главата изчезна зад укреплението. Последва кратко затишие, после огънят от стрели бе възобновен. Минахме в задната част на колоната. Окланд бе впил нокти в стената с нарастващо отчаяние.
— По-добре да продължим нагоре.
— Май беше казал, че ще те познаят — пое си дъх Окланд и тръгна уморено нагоре.
— Те ме познаха, по принцип. — Сянка пробяга през люка над нас. Шмугнахме се отново отпред. Съвсем навреме, защото заваля градушка от камъни. Исусе!
Придвижвахме се нагоре. Обикаляхме колоната в зависимост от посоката на опасните оръжия, летящи
