вкусно и да се наслаждаваш на всяка хапка. Това не е биологична потребност. Не е нужно да обичате, за да чукате и може да ядете всичко, което не е от метал. Щом веднъж сме спрели да се катерим по дърветата и сме се научили да ръководим гравитацията, биологичните потребности са потънали в забвение. Днес природата знае, че сме независими от нея и ни е оставила да се оправяме сами. Тя се разтакава наоколо с буболечки и растения, задоволява се с разпространението на някой вирус от време на време, просто да ни напомни, че все още е тук.
Обичате някого, защото имате нужда от него, както когато сте били дете. Храните се добре, защото чувството за насищане ви напомня за задоволена нужда, за облекчена болка. Най-затрогващата рисунка не е нищо повече от червеното венче на цвете, полюшващо се от полъха на бриза, когато сте били на две години; най-вълнуващият филм разказва за обикновени неща, връща ни във времето, когато сме гледали ококорено бушуващия хаос около нас. Всички тези неща карат възрастния да се уедини за малко, да отвори за миг прозорчето на клетката отвътре и да позволи на пребледнялото дете да надзърне и жадно да пие от света, преди отново да падне мрак.
Страната на Звездите държи отворен този прозорец, широко отворен и позволява на детето да избяга. Оттук идва и името й. Представете си, че сте на четири, представете си, че мечтаете. Още не знаете какво е мечта, но гледате към звездите.
Ала това не е всичко, което може да си спомните там. Не всичко в детството е чудесно, слънчево и сладко. Някои спомени са объркващи и горчиви, а други са ужасни и страховити.
Може би сте се будили нощем с усещането, че някой стои над вас и сте разбрали какво ще ви се случи. Може би, като Джи, сте израснали в кошмар, където лудата ви майка е убила баща ви пред вас и е запазила тялото му в стаята, докато то се е превърнало във вонящо петно на пода. Може би всичко, което правите, всичко, което чувствате, е зависимо от нещо ужасно, което не искате да си спомните. Изречените и неизречени, състоялите се и несъстояли се неща се срастват в Нещо Лошо, което пулсира дълбоко във вас. Това са чудовищата и затова те не могат да умрат докрай — защото са неразделна част от човека, сенки зад очите, които го отличават от другите.
Когато сте се родили, е затрептяло пламъче, което осветява живота ви. Остарявате, но светлината все още ви следва и проблясва, сякаш се процежда през спомените. Ако имате късмет, ще запазите себе си през годините. Ще държите здраво всичко, което ви принадлежи и нищо няма да оставите назад, нищо, което да затъмни светлината. Но ако ви се случи Нещо Лошо, част от вас изсъхва на място, заклещва се завинаги в този миг от времето. Останалата част продължава напред, справя се с днешните и утрешни събития, но нещо от вас си остава някъде в миналото. То затъмнява светлината, хвърля сянка напред върху живота ви. Ала по-лошото е, че остава живо, дишащо, заклещено завинаги в мига и само в тъмнината.
В Страната на Звездите вие може да си спомните и това да промени нещата завинаги. Ще се срещнете с предишното си „аз“, ще разберете колко гняв има в него от това, че е било изоставено, колко омраза е насъбрало. Няма смисъл да му казвате, че вината не е ваша. Ще го заболи.
Имах късмет като дете. Запазих повечето си псувни за по-късно. Може би и вие сте направили така. Но може де сте видели и нещо друго. Може би като малък сте видял нещо, което не сте могъл да споделите с никого, защото никой не би ви повярвал. Нещо невъзможно. Нещо, което никога не бихте си спомнили като пораснете, защото не си подхожда със света, но то ще остане част от вас завинаги.
Случвало ли ви се е нещо такова? Никога няма да разберете, защото никога няма да си спомните. Повечето хора не си спомнят.
Но аз си спомних.
Постепенно Джи се успокои и спря да трепери. Махна с ръка и почти веднага вратата се отвори. Фид влезе с още бутилки алкохол. Помислих си, че е някакво призрачно съвпадение, преди да осъзная, че вероятно стаята се наблюдава на видеоекран.
— О’кей — изрече Снед, когато разбра ситуацията. — Но каква е тази работа с продупчения череп? Защо е толкова голяма новина?
— Защото — казах аз — познаваме един, който убива по този начин, нали, Джи?
Джи кимна, но изглежда не му се говореше.
— Страната на Звездите има история — продължих аз. — И този човек е част от нея. Той може да причини повече болка, отколкото хиляди Неща, взети заедно.
— И това е Рейф?
— Беше — казах аз. — Рейф е мъртъв.
— Откъде знаеш?
Джи ме погледна и двамата се взирахме един дълъг миг, докато накрая той отговори на брат си:
— Защото ние го убихме.
— Какво ще правим?
Погледнах Джи и се замислих за миг.
— Не съм сигурен — последва мълчание. Опитвах се да не мисля какво да направим, как да се справим с това. Двамата братя седяха и чакаха. Снед беше разбрал, че не може да проумее какво става. А Джи винаги се е обръщал към мен по въпросите, засягащи Страната на Звездите.
— Първо, Джи, искам да се свържеш със Зенда. Аз не мога, защото Центъра ме търси. Знаят, че Окланд е при мен. Е, донякъде. Както и да е — добавих мрачно аз. — В момента заемам доста високо място в списъка на отрепките на Центъра.
— Тая работа с Дилигенц… — обади се Джи. — Странно е, нали?
— Йеа — отвърнах. Така беше. От самото начало си го бях помислил, всъщност. И въпреки всичко, което знаех до този момент, си оставаше странно. — Ако не можем да кажем, че нещата си идват на мястото, то поне можем да кажем, че се приближават до него.
Центъра не се нуждаеше от тази ужасия. Искам да кажа, че винаги ще има хора, които да нарушават правилата, да се опитват да спечелят предимство по нечестен път. Но по принцип не това е Центъра. В Центъра правиш нещата сам. Това не означава, че са непременно абсолютно морални неща. Не означава, че няма хора, които да кроят капани и машинации в името на кариерата си, но да се опиташ да подчиниш мозъка на хората, да го отглеждаш като добиче — това звучеше странно. Да си толкова жаден за успех и да искаш да управляваш решенията на другите в такъв важен Квартал, това намирисваше на грандомански сценарий, а нещата отдавна не ставаха по този начин.
Хората са се вглъбили, отишли са на мястото, където искат да бъдат. Във време, когато никой не си прави труда да посещава Квартали по-далеч от десетина мили, емоционалният стремеж за властване над света не можеше да съществува. Имаше нещо атавистично и неуместно в цялата работа.
— Какво да кажа на Зенда?
— Нищо не й казвай. Измъкни я оттам. Тя е в опасност, както и ти.
— Наистина ли смяташ, че така стоят нещата?
Призля ми. Въздъхнах. Опитах се да му се усмихна. По очите му разбрах, че не съм успял.
Джи ми кимна бавно и мрачно.
— По дяволите — каза той.
— Вие тримата трябва да се скриете някъде. Някъде на сигурно място.
Страхът на Джи прерасна в неконтролируем гняв.
— Хайде, Старк, знаеш, че е невъзможно. Ако, ако… — той се опита да каже името. Още веднъж Снед погледна брат си. Поведението на Джи го караше да осъзнае, че наистина става нещо лошо. — Ако Рейф е по следите ни,
— Знам — креснах аз. — Но какво друго мога да ти кажа? Със Зенда сте в голяма беда. Знаеш това. Опитвам се да измисля кой стои зад всичко, защото знам, че истинският отговор е невъзможен.
— Добре, значи е Рейф. Трябва да е той. Исусе! — Джи се изправи и се олюля към другата страна на стаята.
— Налага се да се скриете. Трябва да си вдигнете задниците оттук и да се покриете някъде далеч. Той сигурно знае къде живеете.
— Но
