— Не — казах бързо. — Не ходете там, не и сега.
— Къде тогава? Хайде, Старк, това е твоят Департамент. Твоят шибан кошмар. Какво, по дяволите, правим?
Изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Джи като че ли го усети по изражението на лицето ми. Станах. Снед ме последва. Властните му черти бяха придобили странен вид.
— Какво? Какво означава това?
—
— Защо?
— Просто не мога. Ако го направя, той ще разбере. — Джи и Снед ме гледаха. Можех да видя по лицата им, че става нещо. Започнаха да се отдалечават от мен. Снед залитна към един стол. — Просто вървете. Някъде на сигурно място. Някъде, където никой няма да ви види. Хайде, вървете! Майната ви! ТРЪГВАЙТЕ!
Снед вече бе стигнал вратата и със замах я отвори. Погледна за миг назад към мене и осъзнах, че лицето му изглежда странно, защото за пръв път го виждах изплашен. Знаех какво вижда и не бях изненадан — той виждаше някой, когото е познавал в съвсем друга светлина. Струваше му се, че съм загърбил нещата зад мен, че се откроявам като дърво пред буреносни облаци.
Джи побягна към вратата и бутна брат си през нея. Преди да я затръшне, той се обърна и също ме погледна. Лицето му ме накара да се почувствам по-добре за миг. Чувствах как в този момент вятърът се вдига зад мен. Знаех, че сигурно ме обгръща бледа светлина и приличам на евангелски образ. Но Джи беше там. Той бе ужасѐн, но стоеше там. Джи бе скала и старият гняв набираше сили под страха в него. Кимна ми.
— Ще я измъкна оттам — каза той. — И ще чакаме. Късмет. — Побягна след брат си, а аз зачаках това, което идваше. Не чаках дълго.
Обърнах се на другата страна. Пъхнах ръка под възглавницата, поех с удоволствие хладината й. Чувах чуруликането на птички отвън. Знаех, че съм се успал. Още един миг се порадвах на топлината и уюта на меките завивки в сутрешната хладина. После отворих очи. Грапавото стъкло на извития каменен прозорец в стената отсреща придаваше призматичен ефект на утринната светлина и хвърляше цветни ленти по камъните на пода. Някъде отдолу в замъка се чу тръба. Долетяха и оживените гласове на войниците в двора.
Тогава разбрах. Бях се върнал в Страната на Звездите и бях закъснял.
Седемнадесет
Преди много време, когато бях млад и все още се надявах, че ще стана музикант, една сутрин се събудих в хотелска стая. Гледах със замъглен поглед дигиталния часовник на нощното шкафче през гъста мрежа от болезнена умора и разпадащ се махмурлук. Осъзнах, че е десет часа, а бях настроил будилника за седем. Смътно си спомнях нещо като звън.
Изведнъж се разсъних с поразяваща яснота. Изстенах на глас от отчаяние и се изстрелях от леглото по най-бързия начин. Главата ми плуваше и пулсираше, докато се тътрех към банята като ранен жерав. Взех си душ. Мозъкът ми туптеше в буреносна скръб. Събрах си нещата, грабнах телефона и се обадих в автогарата.
Накараха ме да чакам двайсет минути. През това време напълних един стъклен пепелник с разкривени фасове. Когато ме свързаха, научих това, което вече знаех, това, което бях разбрал веднага щом се бях събудил — бях изпуснал автобуса.
Не ви се струва кой знае какво да изпуснеш автобус, нали? О’кей, оказах се заклещен в градче, където никого не познавах, без пари за следващата вечер. Но не е кой знае какво, нали? Лошото беше, че няма да пристигна там, където отивах, а трябваше да се срещна с хора, които не бях виждал дотогава. Те учтиво ми бяха предложили гостоприемството си. Не бях сигурен дори, че имам телефонния им номер, за да ги уведомя, че няма да пристигна. Все пак и по-лоши неща се случват.
Работата бе, че бях в чужбина. Прекарвах първата си самостоятелна ваканция и за пръв път никой не се грижеше за мен, никой не ми казваше какво да правя.
Приятелите, с които прекарах предишната седмица, вече бяха напуснали града. Чувствах се много объркан и виновен заради едно момиче, което също си бе отишло. Бе ме оставила да се чудя какво се е случило между нас и какво означаваше случилото се. Но едно нещо със сигурност знаех — че на хиляди мили от мен има някой, който с право може да ме презира. И че той е последният човек на света, когото исках да нараня.
Както се оказа, нещата се подредиха. Понякога и това се случва. Звъннах на хората, с които трябваше да се срещна и ги осведомих, че съм абсолютен глупак. Намерих къде да прекарам нощта и тръгнах на другата сутрин. Връзката с момичето, на което много държах, се провали за добро, но продължихме познанството си и успяхме да останем приятели.
Но в онази сутрин, докато треперех до телефона, изпитах ужасен страх, почувствах се непоправимо самотен и изгубен. Това чувство никога след това не ме напусна. То винаги е тук, дълбоко под повърхностната духовитост и озъбените мисли. Когато се събудих и открих, че отново съм в Страната на Звездите и усетих интуитивно, че Окланд го няма, тези чувства изплуваха на повърхността и за миг бях отново самотно момче на двайсет и две, млад мъж, който отдавна преди това бе умрял.
Изхвърчах от стаята. Някой бе спал в другото двойно легло. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че е бил Окланд и че вече го няма в Страната на Звездите. На това място човек усеща тези неща. Знаете какво имам предвид — били сте там.
Един прислужник в бяло ме повика, докато тичах надолу по стъпалата, но не му обърнах внимание, защото щеше само да ме отвлече от целта ми. Трябваше да намеря Окланд, при това по най-бързия начин. Ако не успеех, щеше да умре.
Не можех да отричам повече, че Рейф се бе активирал отново, колкото и трудно да бе това за възприемане и разбиране. Никой и нищо не биха могли да ме върнат обратно в Страната на Звездите. Само един човек притежава силата и омразата, които се изискват за това. Нещо в ума ми се бе опитало да ме предупреди, че някой иска да влезе там, някой, който ме познава много добре. Има само един човек, който ме познава отпреди всичко това. Съжалявам, но не бях абсолютно искрен с вас. Има много неща, които не знаете за мен, а сега нямам време да ви ги разказвам.
Стигнах първия етаж и завих зад ъгъла към приемната на Краля. Опитах се да се успокоя с факта, че сега поне Джи знае за появата на Рейф. Надявах се, че се е добрал до Зенда навреме и че е разбрал за кое място му говоря — най-безопасното за тях. Искаше ми се да имах повече време, за да се уверя, че са стигнали там, време да се подготвя. Но времето никога не ми стигаше.
Влязох в приемната и спрях. Кралят отново седеше на трона си и пушеше, отново изтърсваше пепелта си в голям хотелски пепелник. Нямаше никой друг в залата. Той ме погледна с благоволение, когато застанах пред него задъхан. Забелязах, че пепелникът има емблема. Беше ми позната. Разбута стари спомени. Приближих замислен напред, наведох се, опитах да си спомня. Нещо свързано с хотел, сувенир, виновност…
— Е?
Изправих се стреснат и объркан. Кралят ме гледаше втренчено. Изглеждаше неуместно доволен от нещо.
— Ъ-ъ… Добро утро, Ваше сиятелство — запелтечих потен аз. Малък стъклен пепелник с емблема на него. Чувство за вина. Жена…
— Имате ли представа колко е часът? — попита ме Кралят с копринено спокойствие. Не знаех. Мразя да нося часовник. — Единадесет часа е, Старк. Единадесет часа. Знаеш ли какво означава това?
