Поклатих глава. Опитах се да прочистя мислите си и да отговоря на въпроса.
— Изпуснахте си автобуса! — изграчи триумфално Кралят. — Замина! Не е тук! Вече е история!
Изведнъж стотици хора запяха. Извърнах се и видях, че навсякъде по ъглите и зад завесите се крият хора. Обрик беше там, жените в бели халати, група Пуфита, благородници, редици от слуги и войници. Пееха:
— Чао, чао, автобусе, чао.
Когато се обърнах, те пристъпиха напред и се удвоиха. Смееха се и ме сочеха. Погледнах изплашен към Краля, но той също се смееше. Извърнах се отново да посрещна тълпата. Все така ме сочеха и се смееха. Затананикаха:
— Виждаме ти задника, виждаме ти задника!
Погледнах надолу. Бях гол. Поставих ръце отпред и отново се обърнах към Краля. Той все още се смееше, по-силно и по-силно. Тялото му се тресеше така, че не успявах да видя главата му.
Една от Пуфитата смъкна халата си и го хвърли към мен, но той не ме достигна. Просто изчезна във въздуха. Всички се засмяха. Погледнах стомаха й. Видях изрязан с нож символ. Кръвта все още капеше и закриваше очертанията, но виждах, че е същата емблема като на пепелника.
Вина.
Чуха се викове от тълпата, извиха се над песента.
— Мис, може ли да видим гордостта на Старк!
Пуфито пристъпи крачка напред и застана на няколко ярда от мен. Плачеше и ми крещеше. Лицето й бе погрозняло от болка. Сива хрътка на бляскава каишка изскочи от тълпата и седна до нея — ближеше капките кръв от пода.
— Пропусна изпитите, Старк. Започнаха в девет, не знаеше ли? Не ти ли казахме? Пропусна ги!
Чу се тих пукот от дребни бели неща край главата на кучето. Зъбите на Краля хвърчаха от устата му, докато той се превиваше, гърчеше и квичеше от смях — смях, който разкъсваше гърлото и дробовете му.
— Старк те желае, Мис!
Изведнъж Пуфито спря да пищи. Замлъкна. Погледна ме с деформирани, неестествени и глупави очи. Едната й ръка задраска по крака, дългите нокти се загубиха в плътта, дълбаеха дълбоко, по-дълбоко, още и още на едно и също място. Другата й ръка тръгна към раните по стомаха. Хвана една от драскотините между два нокътя и дръпна. Бавно обели лента капеща плът. Лентата беше дебела. Хвърли я на кучето и то бързо погълна хапката. Пуфито започна отново да къса. Откри лъскава верига месо към мускула. Кралят вече пищеше от смях. Колкото повече се опитвах да се прикрия, толкова повече се разголвах. Тогава Пуфито започна отново да ми крещи:
— Ти, дребно лайно! Шибано копеле! — Дръпнах се изплашен назад. Усетих, че настъпвам един зъб. — Малък перверзник! Как
Обрик пристъпи напред в спортен костюм. Откъсна парче от стомаха на Пуфито и го пусна в отворената й уста. Той бе приятелят на мис Тейлър. Въртеше безучастно ключовете на спортна кола на единия си пръст. Хвърли ми незаинтересован поглед — мъж с кола, който поглежда болен от любов седемгодишен. Пуфито свирепо сдъвка парчето месо, после придърпа главата на Обрик към своята и опъна пропития си с кръв език към него. После те се обърнаха, наведоха се над мен и изкрещяха: „Той има кола!“ в лицето ми много пъти. Нещо в стомаха на Пуфито се раздвижи. Киселини се качиха от стомаха и ми се повдигна дори преди да разбера какво съм видял. Малка ръчица се подаваше от раздрания й корем, подаваше се и ми махаше.
Кралят все още се смееше. Цялото му тяло се гърчеше и въртеше с нечовешка ярост. Ръцете и краката му махаха невидими като криле на насекомо. Другата ръка на Пуфито все още копаеше в крака й. Пръстите й бяха кръвясали, покрити с парченца месо. Ноктите й стържеха видимо оголения кокал.
Когато тя бръкна с ръка в дупката и извади ябълката на бедрената си кост със звучен пукот, аз припаднах.
Веднага след това се намерих на зелена поляна. Толкова силно треперех, че чувах как костите на китките ми скърцат, но поне си отдъхнах. Посегнах към сакото си, без да се оглеждам къде съм. Не исках и да знам, докато не запалех цигара.
Намирах се на малък остров, широк около десет фута. На десетина ярда се виждаше друг остров, този път малко по-малък. Имаше много такива около мен. Отидох до брега на този, на който се намирах, и погледнах. Нямаше никаква вода между островите. Всъщност нямаше нищо между тях. Те представляваха върховете на назъбени каменни колони, огромни естествени стълбове, които се спускаха хиляди фута надолу в мъглата. Небето бе притъмняло. Приличаше на заскрежено стъкло — небе, което обещаваше сняг.
Стоях и се оглеждах объркано известно време. Нямаше къде да отида. Островите се простираха във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът — различни по размер и отдалеченост, но аз не можех да достигна дори най-близките. Знаех, че съм бил на това място и преди, в по-ранните си сънища, но не можех да разбера какво, по дяволите, мога да направя. Почувствах се като легендарен пътешественик, решил да се поразмърда. Качва се в колата си без определена цел и открива, че не може да я запали.
Вървях насам натам из острова и потривах ръце да се постопля. Кондензиран облак закриваше лицето ми. Не можех да си спомня. Не можех да си спомня мелодията.
Най-лошото беше, че знаех — замъкът бе само топъл отдих. Не беше забавно, в никакъв случай, но според стандарта на Рейф това бе лек сън. Бяха изминали осем години, откакто бях срещнал себе си, осем години, в които бях успявал да водя случайните страдалци безопасно през Страната на Звездите. Сигурност ми даваше увереността, че рискът идва само от чудовищата на другите.
Но сега ситуацията се беше променила. Не бях в безопасност — личността, която представлявах толкова време, си бе отишла. Бе подкопана, ограбена, раздрана. Отново бях само аз и се страхувах. Бях забравил какво е да си само ти. Крачех нервно по острова и мислех какво, по дяволите, ще бъде следващото събитие. И работех по спомените си. Трябваше да измина дълъг път, да си спомня кой съм бил някога. Изгубеният Рай или Намереният Рай? Вие ми кажете.
Тогава ме озари интуицията ми. Погледнах зад мен. Там нямаше нищо.
Три минути по-късно там
Какво представляват Нещата? Ами, убийте ме, ако знам, всъщност. Личи и по начина, по който ги назовавам. Те са просто лоши неща. Като отмъстителните моторни лодчици, които вълнуват водата и създават вълни в Страната на Звездите. Не толкова ги виждате, колкото усещате ефекта им. Винаги са били там. Въпреки че, мисля си, днес са повече, отколкото преди и със сигурност са много по-злобни. Повечето от хората, които бях превел през Страната на Звездите, страдаха от ефекта на Нещо, което безцелно се е намесвало в потока им и е обърквало течението. Имало е случаи, когато Нещо е помагало на посоката на потока, но не често и не напоследък. Всъщност от осем години не се бе случвало.
При нормално стечение на обстоятелствата аз се справям ефективно с Нещата, въпреки че това не е неизменно правило. Не е точна наука, нито пък е лесно и ти изпива силите. Затова няколко дни след всяка работа не ставам за нищо. Представляват невидими лепкави сфери — търкалят се в стая, пълна с пепел. Колкото повече се търкалят, толкова повече прахоляк събират. Колкото по-тежки стават, толкова по-бързо се търкалят. Важно е да знаеш как да ги спреш да преследват клиента ти, да не се търкалят точно в неговия прахоляк. Придобил съм опит с годините и вече съм по-умел, докато те са останали малко или много същите.
Ала сега нещата ще са по-различни. Сега те ще са по-силни, по-лепкави, по-големи и по-бързи. Щях да
