— Разбирам.
— Какво?
— Тъмни сделки — кискаше се тя предизвикателно. — Готова съм да се обзаложа.
— Така ли изглеждам?
— Не е необходимо да ми разправяш. Запази си тапиите за себе си. Това си е твоя работа.
Явно беше обидена. Той мълчеше. След няколко минути тя отново започна да говори.
— Вероятно бих могла да ти дам няколко полезни съвета — каза Луа. — Знам някои неща, които вървят добре тук в граничната зона.
— Така ли? И какво би било интересно за мен?
— Може би ще успея да ти уредя работа. На запад, малко по-нататък, има един могъщ земевладелец, който непрекъснато търси свестни хора. Чувал ли си някога за Кийнсбърг?
— Нямам представа. Кой е той?
— Най-могъщият земевладелец. Безсрамно богат е. При него би могъл да печелиш добри пари.
— Хм. Може и да ме заинтересува. — Той отпи глътка вино и се взря изпитателно в очите й. Междувременно в тях се бе появил израз, който не му харесваше.
— Бих могла да те срещна с него, Ласитър — каза тя. — Но сигурно първо ще искаш да отидеш до Мексико.
— Е, мога и да поотложа — отбеляза той. — И колко бих могъл да печеля при Кийнсбърг?
Кийнсбърг беше човекът, заради когото бе дошъл тук. Над него тегнеше подозрението, че върти с голям замах търговия с хора. Имаше нужда от още някои доказателства срещу него.
С тази цел Ласитър беше изпратен тук от бригада №7.
И ето, че сега му се предоставяше шанс да установи контакт с Кийнсбърг. Нищо по-добро не би могло да му се случи.
Луа го гледаше все по-особено.
След известно колебание тя каза:
— Не искаш ли най-сетне да престанем с тази игра на криеница, амиго? Нали все пак си дошъл тук заради Кийнсбърг? Дошъл си да го пипнеш, нали? Признай си и ще ти помогна.
Разбра, че е разкрит. Чак сега изведнъж схвана всичко. Тук вече са го очаквали. Това означаваше, че неговите противници са знаели, че той се мотае из планините.
— Значи си ми разигравала театър — каза той. — Имала си задача да ме шпионираш.
Тя кимна сериозно.
— Да, Ласитър. От това зависи съществуването ми. Тази ферма е във властта на Кийнсбърг. Ако не направя това, което той иска, с мен е свършено. А тук аз печеля дяволски добре. Но сега реших да ти помогна, Ласитър. Размишлявах през цялото време. Ти си страшно готин. Не бих искала да те убият.
— Но аз въобще нямам намерение да се разправям с него. Как ти дойде това на ума?
— Неговите съгледвачи те наблюдават от два дни — каза Луа. — Всички предполагат, че си дошъл по поръчение на мексиканеца. Казват, че за главата на Кийнсбърг са определили сто хиляди долара. А ти изглеждаш точно като човек, получил такава задача. Кийнсбърг е наредил да се убива всеки заподозрян. Съветвам те най-доброжелателно да се махнеш от това място.
— С това още повече бих признал вината си.
— Те убиват, дори ако има само сянка от съмнение — прошепна тя нервно. — Впрочем, цял следобед се въртяха наоколо. Най-напред тук беше само един от техните разузнавачи, а след това дойдоха и другите.
— Тогава се питам защо вече не са ме ликвидирали — изръмжа Ласитър. — Защо се бавят още?
— Защото им сигнализирах, че искам да те поразпитам още малко. Докато ти се грижеше за коня си, един от тях беше при мен в кухнята. Казах му, че трябва да почакат до утре сутринта, когато ще съм научила всичко за плановете на мексиканеца. Тази отсрочка, която ти осигурих, Ласитър, е спасителната, повярвай ми, ако не избягаш тази нощ, с теб е свършено.
— А като избягам, ще дойде твоят ред — каза той.
— Не се тревожи, ще измисля някакво извинение. А в замяна ще ми кажеш ли истината?
— Няма да повярваш — ухили се Ласитър, — но нямам ни най-малка представа, какво има между този мексиканец и Кийнсбърг.
— Стига си ми разправял приказки! — изсъска тя. — Мексиканецът непрекъснато се опитва да премахне Кийнсбърг. Сега той изпраща платени убийци.
— Добре, но аз още не знам кой е този мексиканец — изпъшка Ласитър раздразнено. — Въобще… Как се казва той?
— По дяволите! — изфуча срещу него Луа — Става дума за дон Яго Манаскуа от Сонора. Ако има дявол в човешки образ, то това е точно този мексиканец. Той… — Тя се втренчи в Ласитър, поклащайки глава. — Но всъщност ти го познаваш! Ти си тук по негово поръчение!
— Не, дявол да го вземе! — каза Ласитър и удари с юмрук по масата. — Всичко това е голяма заблуда.
— А защо вече дни наред се мотаеш наоколо?
— Защото трябва да се отърва от няколко преследвачи.
— Тогава ти въобще не си този, за когото те смятат? — попита тя изплашена.
— Всичко това е напълно погрешно.
— Въпреки това те ще те убият, ако те хванат — шепнеше тя объркана. — Трябва да изчезваш, Ласитър. Отдавна щеше да си мъртъв, ако не бях ги възпряла. Казах им, че през нощта ще науча от теб още куп неща Те глътнаха въдицата. Но утре сутринта ще нападнат.
Гласът и ставаше все по-настоятелен.
Ласитър се изправи и взе уинчестъра си от съседната маса. С готово за стрелба оръжие той се промъкна до вратата. Струваше му се, че чува подозрителни шумове.
Луа изгаси лампата, която висеше над масата. В прерийната кръчма на червенокосата стана тъмно.
Ласитър все още седеше до вратата и се ослушваше. Изведнъж чу тихите котешки стъпки на жената. Стоеше съвсем близо до него и сложи ръка на рамото му.
— Заклевам те, всичко това е сериозно, Ласитър — промълви тя едва чуто. — Аз съм на твоя страна. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Той й вярваше. Не преживяваше за първи път подобно нещо. Беше се влюбила в него. Истински, с цялото си сърце. Затова му откри истината.
Тя искаше да спаси Ласитър.
Той нежно я прегърна, но продължаваше здраво да държи уинчестъра. Отсега нататък нямаше да се разделя с нея.
— Защо се излагаш на опасност, Луа? — попита той шепнешком. — Не ти ли е ясно, че залагаш на карта живота си?
— Не се бой за мен — отвърна тя. — Знам как да се защитавам. Ще им кажа, че си много недоверчив, че си се усъмнил в нещо и докато съм спяла, ти си изчезнал. Като съм се събудила, теб вече те е нямало. Трябва да ми повярват. Не се притеснявай!
Тя притисна тялото си до неговото. Все още беше с тънката си ленена рокля, през която Ласитър можеше да види всички контури на прекрасното й тяло.
— Тогава, хайде поне още веднъж да спим заедно — прошепна Ласитър. — Искаш ли? Ще тръгна преди да съмне.
Луа го целуна. Ласитър усещаше, че е много възбудена.
— Ела! — простена тя тихо. — Ще те водя…
Те вървяха през помещението. През тесните прозорци проникваше оскъдна лунна светлина.
Изведнъж стъклата на прозорците се разхвърчаха с трясък. Някой блъсна вратата.
— Не мърдайте! — заплашително изрева един глас. — Или ще ви надупчим.
Те стояха неподвижно. Ласитър прикриваше уинчестъра зад тялото на Луа.
— Отдалечи се от него, Луа! — заповяда стоящият до вратата — Ти ще ни трябваш още малко.
Той се изсмя подигравателно. Другите до прозорците се присъединиха към него.
Ласитър не вярваше, че те бързат да стрелят. Вероятно Луа доста беше преувеличила. Той се
