изстрелваше по някой куршум и тримата, намиращи се в засада, всеки път се хващаха на въдицата и отвръщаха на стрелбата.
Така Ласитър не само успя да мине през помещението, но и да се насочи към определен човек.
Той откри стрелеца, който беше на пост зад стръмния склон. Този склон хвърляше плътна сянка, до която Ласитър най-сетне се добра.
Времето течеше бавно. Беше изминал едва час. Играта на търпение късаше нервите. Пътят бе много опасен, но Ласитър успя да премине през най-трудния участък. Сега вече се придвижваше по-бързо.
В това време Луа стреля отново и глупаците пак отвърнаха на огъня.
После, както всеки път, от три страни проехтяваше подигравателен смях. Чуваха се и груби подмятания.
— Откажи се, Ласитър! Без друго това няма да ти помогне.
— Скоро ще получим подкрепление, човече! Хванат си в капан като мишка!
И отново същият смях.
Ласитър се подсмихваше. Тримата стрелци нямаха представа, какво става в действителност. Смятаха Луа за мъртва. Мислеха, че Ласитър в отчаянието си се беше заел да изстреля всичките си муниции.
Безпокойствието и гневът подтикваха Ласитър напред. Безумно дръзкото промъкване му беше отнело много време. Сега трябваше да го навакса.
Луа още веднъж откри огън и негодните отговориха. И пак последваха обичайните подигравки.
Ласитър се намираше вече на една и съща височина със стрелеца на хълма и сега стана много по- трудно.
Тук имаше всякакви камънаци, които и при най-леко докосване се търкаляха и можеха с трясък да се срутят в пропастта.
Той беше на около пет метра от човека, към когото се бе насочил.
Негодникът се намираше върху едно издадено напред плато, което призрачно се открояваше в тъмнината.
Ласитър продължи да се промъква. Веднъж се набоде на един трънлив храст, но стисна зъби и забрави болката.
След това се преметна през ръба на гладката скала, която стърчеше от склона като амвон.
Точно в този момент се случи това, от което Ласитър се страхуваше през цялото време.
Изпод десния му ботуш се изтърколи един малък камък.
Шумът не беше особено силен, но човекът отпред дебнеше, напрегнал слух. Моментално се обърна и откри хвърлящия се напред враг.
Ласитър видя проблясването на цевта и вече беше сигурен, че духът му отлита при неговите прадеди.
Действително, бе улучен някъде в горната част на тялото. Главата му се замая. Имаше чувството, че пада в пропаст, но мобилизира всичките си сили и се прехвърли през ръба на стърчащата скала.
Тогава хвърли ножа, който беше държал между зъбите си през цялото време, докато се промъкваше.
Той запрати тежкото острие слепешката. Направи това просто от отчаяние.
Не знаеше дали е улучил. Беше почувствал здравата скала под тялото си и на два метра пред себе си видя как, в огряната от лунната светлина ивица, се появява една фигура.
Трябва да е осъзнал всичко само за част от секундата. После фигурата се строполи.
Ласитър усети силно парене в дясното си рамо. Забеляза, че по кожата му тече кръв.
Нямаше време да се занимава с това.
Промъкваше се пълзешком.
Чуха се гласове.
— Хей, Джим! Какво става?
— Какво става, Джим?
Долу, от „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“ уинчестърът пак бясно затрещя. Луа, добрата Луа, беше разбрала!
Момент на отдих за Ласитър.
Другите двама пак обстрелваха фермата.
Ласитър стигна до Джим. От гърдите на мъжа стърчеше дървената дръжка на ножа, който слепешката бе запратил към него.
До тялото лежеше оръжието му — беше уинчестър.
Ласитър го придърпа към себе си и започна да стреля по посока на фермата.
След това отново настъпи тишина. Единият от двамата постови извика:
— Какво стана преди малко, Джим? Защо стреля?
Ласитър не отговори. За момент му мина през ум мисълта, да подражава гласа му, но опитът можеше да се окаже несполучлив и щеше да им направи впечатление.
Вместо това, той изстреля няколко патрона към фермата.
Преследваше точно определена цел.
Това беше послание за Луа и тя го разбра.
Чудесно момиче!
Отново започна да стреля с бясно темпо. Последните двама противници отговориха на стрелбата.
Ласитър се целеше по посока на огнените езичета.
Прозвучаха два пронизителни вика. После всичко утихна.
Ласитър се претърколи до мъжа на име Джим и извади ножа от изцапаните му с кръв гърди. Като че ли бе мъртъв.
Почака няколко минути и извика:
— Луа.
— Ласитър?
— Мисля, че победихме!
Той се изправи. Стоеше на стърчащата скала, олюлявайки се, като всеки момент очакваше да стрелят отнякъде.
Но не се случи нищо. Продължаваше да бъде все така тихо.
Ласитър взе уинчестъра на мъртвия Джон и тръгна надолу. Беше като в ада, но той се справи.
За няколко минути стигна до фермата, която същевременно беше и кръчма.
Луа Мак Брайд изтича, ликуваща срещу него.
— Ласитър!
Тя го прегърна. В това окаяно състояние, чувството, което изпитваше Ласитър беше чудесно.
Най-много се възхищаваше от начина, по който се държеше тази жена.
— Луа, ти…
Причерня му пред очите и той не разбра как падна в ръцете й.
Но Луа беше необикновено силна за жена. Държеше го здраво и нежно го положи на земята.
Тя действуваше без паника. Изтича в къщата и донесе превръзки и уиски. Работеше с бясно темпо. Сипваше уиски ту в гърлото му, ту в раната. Това изглеждаше някак си брутално, но знаеше, че е единственият начин да го върне към действителността.
След няколко минути това й се удаде. Погледът му се проясни. Искаше да стане, но тя го натисна обратно.
— Лежи спокойно! — заповяда Луа енергично. Смъкна ризата от рамото му и сложи нова превръзка. Гореше като адски огън, но беше добре така. Държеше го буден.
— Все още не си прескочил съвсем трапа — каза тя. — Изгубил си дяволски много кръв. Остани да лежиш тук! Ще оседлая конете.
Той й се усмихна.
— Благодаря, Луа!
Колко й се възхищаваше. Беше жена на място. Струваше му се, че е срещнал ангел-спасител.
Чуваше се как тя оседлава конете. Това винаги беше свързано с едни и същи шумове, които не можеха да бъдат сбъркани с други.
Достатъчно си починах — мислеше той. Изправи се и седна. Пред очите му отново всичко се завъртя, но
