живеем в мир един до друг. По този начин и отношенията между нас двамата пак биха могли да се нормализират при условие, че си готов да изкупиш част от старата си вина.
— Ти си луда!
— Премислила съм всичко много добре, татко.
— И как си го представяш?
— Имам списък на фермите и притежателите на малки ранчо, чийто имот е бил отнет насила. Бих искала тези хора да бъдат обезщетени, както подобава. Междувременно те са се заселили някъде другаде, но имат финансови затруднения. Една парична инжекция добре ще им се отрази, а пък и по право им се полага.
— Те са ми продавали законно.
— Това беше изнудване — каза тя твърдо. — Ти поставяше натясно тези хора. Те нямаха друг избор, освен да продават на смешни цени.
Той гледаше втренчено пред себе си с празен поглед.
Лицето му помръкна. Отново си наля уиски.
— Знам, че искаш да ме спечелиш отново, татко — каза Мария настоятелно. — Няма защо да ме баламосваш. Познавам те добре. Вярно, че си известен като твърд, непримирим човек, но ти имаш уязвимо място. И то се нарича Мария Кийнсбърг. Татко, с какво ще се накърни достойнството ти, ако се помирим? С нищо. Само трябва да приемеш условията ми.
— Това е изнудване. Ти действуваш по по-различен начин от този, по който аз постъпих някога с тези фермери.
— Аз настоявам само за част от законното ми наследство. Искам помирение и мир. Бихме могли да живеем чудесно един до друг. Аз с моя сенека, а ти с твоето ранчо, твоите каубои и с твоята метреса.
Той я погледна учудено.
— Откъде знаеш това?
— Знам почти всичко, което се е случило напоследък в ранчото.
— Имаш ли нещо против, че живея с тази жена?
— О, не, татко! — Тя тихо се засмя. — Това е съвсем естествено. Ти си здрав, жизнен, силен мъж. Не е срамно да имаш спътница в живота. Надявам се при случай да ме представиш. Много е хубава тази Мануела Кордобес.
Той се усмихна щастливо.
— Ти наистина си отлично информирана. Тя сега спи. Да я събудя ли?
— Не, едва ли е най-подходящото време. Бих искала най-напред да се споразумеем, татко.
Кийнсбърг подпря главата си с две ръце и дълго се взира пред себе си.
Размишляваше.
— Разкажи ми малко повече за твоето племе! — каза накрая. — Всъщност как ги нарече ти?
— Сенеки — обясни Мария. — Това е едно от някогашните големи ирокезки племена от изток. Малка част от тях се е преселила преди повече от сто години на запад. В тези планини са намерили новата си родина. Досега са живели в своите скрити долини напълно необезпокоявани. Но скоро това вече няма да е възможно. Все повече преселници прииждат насам. Някой ден моето племе вече няма да може да живее в изолация, затова трябва да притежаваме земя, която ни принадлежи по документ. Разбери това най-сетне, татко! Ще бъде нещо грандиозно! Нещо неповторимо!
В гласа й се появи въодушевление. Очите й горяха мисионерски плам.
Изведнъж Кийнсбърг се засмя.
— Ти си като майка си — каза той замислено. — Сега изглеждаш точно както изглеждаше майка ти, Мария. Тя винаги искаше да прави само добро. Ти тъкмо беше навършила две години, когато се случи това. Тази страшна злополука…
Той се вторачи пред себе си и замислено изтри очи с опакото на ръката си.
Мария вече знаеше, че го е спечелила.
— Разкажи ми още нещо — промърмори той. — Бих искал да знам повече за сенеките. За твоето племе.
— При тях е чудесно — започна мечтателно тя. — В началото всичко ми изглеждаше като в приказките. Слушай…
И тя въодушевено заразказва как е откарала ранения индианец при племето му. Колко любезно била посрещната от жителите.
Обясняваше му, че там наричали вожда не „шеф“, а „сачем“ и, че този сачем същевременно трябвало да бъде и най-добрият и мъдър лечител на своя малък народ, който вече наброявал почти триста души.
Сачемът — името му било Арикана, искал съвет от боговете, когато при тях дошла Мария. Той разчел отговора им по вътрешностите на един заклан вълк. Отговорът гласял, че Мария е изпратена от боговете, за да донесе на племето сенека щастие и мир.
От този момент нататък на нея гледали като на светица и съответно била почитана като такава. Скоро щяла да стане жена на Масаро, воинът, който я спасил от пумата.
Масаро бил внук на стария сачем и Мария го обичала. Тя разказа и това на баща си, който се бе превърнал в ням, но внимателен слушател, поклащащ отвреме навреме недоверчиво глава.
— Сачемът имаше право — завърши разказа си Мария. — Защото изглежда предсказанието му ще се сбъдне, ако ти сключиш този договор с мен.
Кийнсбърг мислеше за смъртния си враг Яго Манаскуа. Тази мисъл изведнъж проблесна в главата му.
Като последица договорът би могъл да има за него само добри страни. Ако спечели тези сенека за съюзници, би могъл да ги използува за защита срещу мексиканските нашественици.
Патрик Кийнсбърг винаги мислеше практично. Дъщеря му бе споменала триста индианци. От тях най- малко петдесет-шестдесет сигурно бяха добри воини. А те най-добре познаваха планините, които все още не са достатъчно изследвани от нито един бял човек.
Кийнсбърг се изправи и протегна двете си ръце към дъщеря си.
— Ти ме убеди, Мария — каза той нежно и този път вече не се поколеба да я прегърне.
Мария отвърна на прегръдката. Тя целуна стария мъж по лицето, от което сърцето му преля от радост.
Помирение ли беше това?!
Дори и в най-смелите си мечти той не можеше да си представи нещо по-хубаво.
Кийнсбърг извади една голяма географска карта и я разгъна върху бюрото си.
С дебел, червен молив Мария чертаеше точките и линиите, които беше предвидила като граници.
Баща й се съгласяваше с всичко.
Съставиха договор, който и двамата подписаха.
В него фигурираше и споразумение, че воините на сенеките ще се бият за Кийнсбърг, ако го заплашва опасност.
— От някой определен враг ли се страхуваш? — попита Мария.
Кийнсбърг мрачно кимна.
— Казва се дон Яго Манаскуа — рече той. — Не вярвам да си чувала някога това име.
— Разкажи ми!
— Той е един много богат човек, с когото преди съм правил някои сделки — каза Кийнсбърг. — Но това е вече минало. Преди двайсетина години или малко повече. Тогава обичахме една и съща жена. Беше твоята майка, Мария, от която имаш името си. От двама ни тя избра мен. Оттогава Манаскуа е мой смъртен враг.
— Защото майка ми го е пренебрегнала? — попита тя сбръчквайки чело. — Но ти не си виновен.
— Имаше и още нещо — призна той. — Манаскуа смята, че тогава съм го издал на властите.
— Беше ли го направил?
Той се напрегна.
— Да, по дяволите! По този начин исках веднъж завинаги да го премахна от пътя си. Но за това му друснаха само петнадесет години затвор. След пет години го пуснаха. Разбира се, тогава той носеше друго име. Едва наскоро разбрах, че този Яго Манаскуа е моят някогашен съперник. Чрез тъмни сделки отново се беше сдобил с богатство. Сега се чувствува доста силен, за да може най-сетне да ми отмъсти. Той е
