— О, боже! — изпъшка тя.
5.
Кийнсбърг имаше среднощно посещение. Една фигура безшумно влезе в кабинета му, където той седеше на бюрото си и пишеше писма до някои приятели, които искаше да помоли за помощ в борбата срещу страшния мексикански дявол дон Яго.
Фигурата се приближи до него като сянка. Той все още не бе забелязал, че вече не е сам.
Кийнсбърг неволно трепна, когато усети върху рамото си нечия ръка.
В първия момент той инстинктивно посегна към револвера, който лежеше пред него върху бюрото му. Винаги имаше под ръка готово за стрелба оръжие, дори и когато лягаше да спи. Той беше човек, който винаги трябваше да очаква някой коварен атентат.
Но един глас го възпря.
Щом го чу, той вече знаеше, че не го заплашва никаква опасност.
— Не се бой — каза гласът. — Никога и през ум не ми е минавало да те нападам.
Кийнсбърг бавно се изправи. Обърна се колебливо.
— В името на всички светии! — като въздишка на облекчение се отрони от устните му. — Това е най- хубавата изненада, която някога си ми правила.
За миг той изглеждаше така, като че ли иска да отиде до стройната фигура и да я прегърне. Но отпусна ръце и отстъпи назад, докато се допря до ръба на бюрото.
Посетителят му беше жена. Тя стоеше изправена, висока и стройна, облечена в костюм от мека кожа на сърна, украсен на места с пъстри индиански шевици.
Дългата червеникаворуса коса беше прибрана от украсена с перли препаска. В колана й бяха затъкнати револвер 44, нож и томахавка.
Патрик Кийнсбърг я гледаше втренчено като призрак.
— Мария — промълви той с пресипнал глас. — Няма да ми повярваш колко много се радвам.
После се обърна и отвори писалищната маса до стената. Извади бутилка и две чаши.
— Трябва да пия едно след тази уплаха — опита да се пошегува. — Нали ще пиеш с мен, Мария?
Тя поклати глава:
— По-добре да не пия. Отдавна съм отвикнала от пиенето, татко. Още след първата чашка ще ми се завърти главата. А това би било лошо за моята мисия.
Все пак той напълни двете чаши с уиски „Тенеси“ и най-напред изпи едната, а после взе и другата в леко треперещата си ръка.
— Станала си още по-хубава, Мария — каза развълнувано. — Трябва да се гордея с теб, но не мога. Не и след всички грижи, които ми създаде. Все още ли не си даваш сметка, колко страдам от това, Мария?
— Да, татко, знам. Но вече не мога да се върна назад. Твърде много неща се случиха междувременно.
Той се отпусна в креслото до писалището. Дъщеря му седна в едно кожено кресло срещу него.
— Защо дойде? — попита той дрезгаво. — Почти две години не си се появявала. Къде беше през цялото това време?
Тя се усмихна неопределено. Тайно все още изпитваше обич към него, защото винаги е бил добър баща.
Но когато вече не беше малко, неопитно момиче, постепенно започна да разбира, че Патрик Кийнсбърг не е станал толкова могъщ човек само благодарение на труда и способностите си.
За свой ужас тя разбра, че зад това благополучие се крият редица престъпления. Най-малкото, престъпленията са му помогнали да положи основата на богатството си.
— Тогава ти не се върна от една езда в планините — продължи той, понеже тя не му отговори. — Изпратих групи да те търсят. Дадох много пари, за да наема най-добрите мъже. Но всичко беше напразно…
После млъкна, поклащайки глава. Все още не можеше да разбере, как така изведнъж тя наистина пак седи срещу него.
— Аз ти изпратих известия, да не се безпокоиш за мен — каза му с плътния си мек глас. — Поне това ти дължах.
— И къде беше през цялото време? При червенокожите ли? Облеклото ти и другите неща, като препаската на главата ти и томахавката, ме навеждат на такива изводи. Или това е твой нов каприз? Ти винаги си имала свои собствени възгледи.
Той изпи уискито и веднага си наля пак. Постепенно усмивката му вече бе станала по-малко напрегната.
— Живея при индианците, татко — каза тя. — И до днес все още ми се вижда чудно това, че попаднах при тях. Беше преживяване като в приказките. Седях си до един извор, но бях нападната от една гладна женска пума. Възможно е тя да е смятала, че животът на малките й е в опасност. Както се оказа по-късно, недалеч от този извор се е намирала нейната бърлога. Несъмнено с мен щеше да е свършено, но тогава изведнъж се появи един индианец, който се хвърли срещу пумата с нож и самият той беше доста тежко ранен в двубоя. След това ми каза къде да го заведа. Като следвах неговите наставления, направих носилка, която завързах за коня си. Той ми обясни също къде е пещерата на пумите и че там има няколко малки — доста гладни. Отидох и ги донесох. Бяха две дундести котета, с които човек добре би могъл да се позабавлява. Индианецът ги взе при себе си на носилката. Следвайки указанията му го заведох вътре в планината. Той самият беше тръгнал без кон. Това е особен вид лов, какъвто всеки ловец от това племе трябва да предприеме веднъж в годината, за да принесе улова си в жертва на боговете.
— Това са дяволски предразсъдъци! — изръмжа Кийнсбърг невъздържано, щом дъщеря му направи пауза. — Тези езичници…
Мария го погледна състрадателно.
— Ти сигурно никога няма да разбереш, татко — каза тя. — Може би никога няма да проумееш и защо се разделих с теб. Бях го решила отдавна. Случайността ме отведе при тези индианци.
Той гледаше мрачно.
— И сега живееш заедно с тях?
— Да, така е.
— С една примитивна тълпа въшлясали диваци? — процеди презрително.
— Даже се омъжих за този примитивен дивак, който ми спаси живота — каза тя гордо. — Станах една от тях, татко. И ще остана такава до края на живота си!
Кийнсбърг скочи и посегна към револвера върху писалището. Но дъщеря му вече беше реагирала. Мария бе бърза като светкавица. Томахавката й го улучи под лакътя. Кийнсбърг издаде глухо стенание и остави оръжието.
— Не можеш да се държиш с мен като с малко дете, татко — усмихна се тя, като че ли нищо не се беше случило. — Ще трябва постепенно да свикнеш с това. Обрекла съм се на друг живот, различен от този, който ти си предвидил за мен. Няма да се омъжа за никого от богатите синове, които отдавна издирваш за мен. Няма да даря наследник на тази ферма. Напразно си натрупал всичко това, татко Патрик. Наистина напразно.
Той седна обратно в креслото. С трепереща ръка отново напълни чашата си и отпи.
— Защо въобще се върна, Мария? Какво искаш? — попита раздразнено. Беше му ясно, че изцяло е в ръцете на собствената си дъщеря. Практически той беше в нейна власт, въпреки че Мария нямаше намерение да посяга на живота му.
— Искам да сключа с теб споразумение — каза тя. — И да поискам полагащата ми се част от наследството.
— Ти и без друго ще получиш всичко. След моята смърт всичко това ще принадлежи на теб. Не е необходимо да искаш нищо.
— Бих желала още сега да се поставят някакви граници — отвърна тя хладно. — Моето племе има нужда от повече земя. Искаме да се разширим към планината Аламо Уеко. Необходимо е да ни гарантираш това писмено. Тогава ще имаме общи граници. Трябва да обещаеш, че ще ни оставиш на спокойствие. Нека
